Ще чуят ли първия учебен звън децата бежанци?

Отново е септември и отново сме на прага на учебната година. Трепетите на децата вибрират в резонанс с тези на родителите, а трескавата подготовка на материалите за цялата година става център на вниманието и завихря около себе си и без друго забързаното ежедневие. Изборът на подходящите моливи и тетрадки е объркващ поради огромното изобилие на пазара, вкусовете са толкова различни. Всичко това е реалност за нас – поглъщаща и важна, но не и за хилядите деца бежанци и техните родители, които пребивават на територията на България.

Бежанците, които безкритично поставяме в графата „други“, които са „нещо“ като „малцинствена група“, за която сме убедени, че никога не е посещавала училище, за която мислим „изолирано“, в комплект с „изолатора“, в който пребивава, докато получи „статут“. Бежанците, които асоциираме предимно като „опасни престъпни елементи от мъжки пол”, дошли с цел да съборят устоите на Европа и съвсем в периферното ни мислене остават, или въобще не присъстват, хилядите семейства, дошли да търсят убежище в обетованата земя. Но задаваме ли си въпроса, ако тук стане война и по невинните ни деца хвърлят бомби, които разкъсват и обезобразяват телата им или пък сме дълги години не просто на ръба на бедността, а се давим в бездънна бедност и нищета и сме готови за комат хляб да продадем себе си, за да ги нахраним, дали и ние няма да тръгнем отчаяно или като последна надежда да търсим друг живот – далеч от бомбите, смъртта и отчаянието? И дори с риск в тази борба да намерим отново смъртта си. Но друга смърт – тази в някой камион за трафик на хора, например.

Когато се отърсим от комплексите си, страховете си, от изолираното си, егоистично мислене, ще можем отново да прехвърлим в главите си темата за бежанците. Така че тя да се превърне в ярък разказ, роман за бездействието на „държавите“ и „похода“ на един нов Ноев ковчег в опит да пренесе Живота и след потопа на разпадащите се ценности.

В очакване на Интеграционната програма

Нека на ръба на първия учебен ден започнем с това, че от около две години в България няма Интеграционна програма. Предвижда се да се направи такава за последното тримесечие на 2015 г., която ще се казва „План за интегриране на бежанците“.

Нерде „интеграция“, нерде „образование“ – би казал незаинтересованият ум. Но нека му припомним, че училището в основата си е две неща – от една страна, получаване на знания от различни сфери на живота, и от друга, социално интегриране. Но при положение, че децата не посещават училище, те не могат нито да се обучават, нито да се интегрират и следователно остават извън социума, сиреч в „изолатора“. На свой ред, този комплекс от бездействия води до интелектуалното им и физическо изоставане. И не само на децата бежанци, нито само на ромчетата, а на всички деца, които „стистемата“ не допуска в училище. И ако дотук става дума предимно за психологическото измерение на интеграцията, съотнесена към контекста на училището, то Интеграционната програма е законово установена норма, в която са „предвидени мерки и дейности за подпомагане на процеса на адаптация и интеграция на получилите статут през първата година след връчване на решението за статут“. Тя регламентира интеграцията на бежанците в контекста на българските институции като цяло. И ето го коренът на проблема: липса на Интеграционна програма. Ако до преди около две години всички бежанци учеха задължително български език 6 месеца (езикът е в основата на общуването и разбирането на света, в който живеем) и се явяваха на изпит за начално ниво, то сега езикът се учи само по проекти на неправителствените организации, включително и на „Каритас“. Но когато такъв проект липсва, спира и обучението по езика. Тоест, дори това, което преди действаше, вече не работи. Затова „Каритас” настоява за приемането на нормативни промени, които да гарантират включването на децата бежанци в българската образователна система. От своя страна, от Министерство на образованието апелират за промени в Закона за убежището, като предлагат да се направи допълнителен текст, чрез който да се регламентира условието децата бежанци да влизат директно в училище, без да знаят български език.  Очаква се решението да се вземе през септември месец тази година.

В интеграционния план обаче не се предвиждат „средства-ученик“. Тоест, ако в Плана са заложени някакви средства за режийни, здраве и прехрана, то за закупуване на учебни пособия и поддържане на ученика не са, което е немаловажно перо от един семеен бюджет. Особено като се има предвид, че идвайки тук, бежанците се разделят с голяма част от всичките си спестявания, а не всички училища се намират в близост до интеграционните центрове. Освен това, има много хора на външен адрес.

Как се получава статут на бежанец

Процедурата по получаване на такъв статут е следната: при влизането си в страната хората подават молба за закрила, с тях се провежда интервю и след проучвания, които прави Държавната агенция за бежанците (ДАБ), се издава статут, ако се установи, че имат основание да го получат. В България основно се издават хуманитарен и бежански статут. Хуманитарният се дава обикновено на хора, които са изложени на опасност от тежки посегателства в своята държава (смъртно наказание, изтезание, заплахи) и получават правото да пребивават в България според правата и задълженията на чужденци с постоянно пребиваване в нашата страна. Към момента се издава повече бежански статут, който приравнява притежателя му към правата и задълженията на българските граждани и дава право на хората да пътуват, да се движат свободно, което е основното им желание.

Образованието в България е безплатно и достъпно

Обективно, в България всяко дете, чийто родител е със статут „бежанец“ може да бъде записано в училище. Но дори и да е казано на родителите, че образованието е безплатно, те може да са забравили, защото в момента са били фокусирани върху друго, защото ситуацията, в която се намират, е стресова и нова и не могат да запомнят всяка една информация, която достига до тях. Затова трябва да се предоставя по-често. Но това на този етап не се случва.

Статистиката (към 13. 08. 2015 г.), предоставена ни от ДАБ, сочи, че в страната ни пребивават 876 деца бежанци във възрастовата група между 5 и 17 години, а на възраст до 18 години общо са 1212, в училище обаче са записани едва 16 от тях за учебната 2015-2016 г.

Защо децата бежанци няма да бъдат ученици?

Тук е моментът да развенчаем мита, че тези деца са неуки и сред тях е „традиционно“ да не се ходи на училище. Всъщност, много малък процент от децата бежанци никога не са посещавали училище. Наблюденията на специалистите от „Каритас София“ са че в голямата си част родителите имат желание да изпращат децата си на училище и в университетите също. Това обаче, което им влияе най-много да не го правят, е липсата на познания по езика и липса на хора, които да подпомагат записването и да бъдат мост между тях и това, което трябва да се случи.

До преди 2 години ДАБ осигуряваше отделен бюджет за придружаващи учители и съответно – децата, посещаващи училище, са били повече, макар че сега бежанците на територията на България са се увеличили многократно. Този учител ги е обучавал и в центъра, където са пребивавали. Съответно, е бил една добра връзка за тях.

Част от родителите не искат да записват децата си, защото са чули за тези проблеми и  разбира се, защото планират да заминат. Но тези, които остават, със сигурност се сблъскват с описаните проблеми. Езиковата бариера е проблем и на родителите, за да намерят помощ за записване на децата си в училище. Център „Света Анна“ към „Каритас София” е създаден именно с такава цел – да може да подпомага семействата и – принципно, хората, които имат намерение да продължат живота си тук, да се стигне до записване на децата в училище, в университета. Това се прави посредством двете инициативи по Социална медиация (помощ за достъп до институции) и Обучението по български език.

Но в България, освен активността на неправителствените организации в интеграционните центрове, има много малко предоставящи им се подобни възможности. И това е в София, а има много други центрове, които също са големи, но при тях няма никакви алтернативи.

Друга причина за оставането извън образователната система е нежеланието на родителите да се задържат в България. Собственият образователен ценз на родителите също е предпоставка – тези, с по-високо образование, правят повече усилия за това децата им да са ученици и обратно. Има и немалко семейства, които записват децата си в частните арабски училища, за да учат и не забравят майчиния си език.

Липсата на информация не е сред проблемите на бежанците. Напротив, информирани са, но често тази информираност е просто пасивно знание, на теория. В ролята си на медиатор, „Каритас“ ги превежда през лабиринта на законността, но „законен водач“, излъчен от държавата, липсва.

Малък остров в океана

Дълъг е списъкът с проблемите пред тези предимно ливански и сирийски семейства, тръгнали да търсят своя бряг, където за кратко ще превият крак и после отново, както някога, ще заживеят като семейство на своя малък весел остров, извън океана от страдание.

Да, за щастие има и истории с щастлив край, до една от тях ни приближи Иван Черешаров, от ЦСРИ „Света Анна“ – „Каритас София”. Той никога няма да забрави историята на четиричленно сирийско семейство. Със съдействието на „Каритас“, бащата успява да си намери работа и да наеме квартира в столичен квартал. Семейството припознава своя дом в България. Сега „Каритас“ ще им съдейства за процедурите по постъпване на голямото дете в българско училище в квартала, в който живеят, а за малкото ще спомогне да влезе в системата на детските градини, за да кандидатства за място.

С първия учебен звън се отваря прозорец към света

Колко им трябва на 1200 деца? – Колкото само на едно. А едно дете няма нужда от много: обич, внимание, дом, малко силна храна и възможност да развива заложбите си. Защото то, детето, в своята различност носи безгранична палитра от възможности, в която всеки нюанс може да порасне в уникална цветна личност. Може да порасне, а може и да надскача: езиковите бариери, предразсъдъците, времето и временното, защото децата живеят тук и сега.

На прага на първия учебен ден можем само да пожелаем на властимащите повече креативност и бързина в извайването на по-добри планове за интегрирането на децата бежанци. И нека не забравят, че образованието е най-позитивният прозорец към света на „другите“ и на „своите“.