Село Покрован – истински истории за живота след 65 г.

Покрован е село в Източните Родопи, община Ивайловград. Въпреки близостта с града, тук времето не е онова време, което познаваме от градското си ежедневие. Като че ли цивилизацията е заобиколила това живописно място и е оставила местните жители встрани от нейните удобства – няма интернет, почти няма и обхват на мобилните телефони.

Жителите на село Покрован наброяват между седемдесет и деветдесет души, като основно са жени и мъже на възраст над 65 г. През годините тези хора са се изхранвали със земеделие (предимно тютюн) и животновъдство, но с възрастта идват и болестите, и самотата и за местните става почти невъзможно да поемат грижата за себе си. Техните наследници и близки отдавна са напуснали селото и завръщането изглежда никога няма да се случи. Но докато ние от „Каритас” се разхождаме по тихите улички, откриваме белезите на една различна, по-истинска цивилизация, която не познава фалша и суетата. Там, в мъглата и ситните капки дъжд.

Освен службите в католическата църква „Успение Богороднично”, в Покрован почти няма обществен живот. Затова от тринадесет години там работи Дневен център за възрастни хора „Свети Василий”, поддържан от „Каритас София”. Наскоро той беше изцяло обновен и обзаведен. В Центъра работят един готвач и двама асистенти, които ежедневно приготвят храна за местните възрастни жители, като на трудно подвижните възрастни хора доставят храната директно в техните домове. Центърът предлага занимания за покрованци – гледане на телевизия, игри и различни активности, баня и уютна камина. Оказва се, че той е една от малките радости в живота на хората там.

Ето какво споделя Яна, на 82 години от село Покрован, която посещава Центъра: „Има храна, добра е. Сега, след ремонта, е много хубаво. Как живеем ли? Криво-ляво. Живеем. Вече сме на години. Синът ми е с тромбофлебит, не работи. Не излиза от вкъщи изобщо, не ходи на работа, получава инвалидна пенсия. И аз получавам пенсия – 170-180 лева. Донякъде стига, колкото да изкараме. Други близки и да имам, те или са много далече, или всеки си е вкъщи… Сама се оправям, кой да ми помага? „Каритас” ми помагат, готвят. Пожелавам живот и здраве на всички!”

С усмивки изпращаме баба Яна, за да продължим с разходката си. Заедно с една от служителките на Дневния център отиваме да занесем храна на едно възрастно семейство – баба Иванка и дядо Ангел. Заварваме ги развълнувани от телефонния разговор с дъщеря им. Баба Иванка не крие сълзите си.

„Най-голямата радост са дъщеря ми и внуците. Тя и зет ми са военни. Далеч са от нас, отдавна живеят в големия град. Миналата година дядото получи инсулт и много се измъчи. Падна на двора и си удари крака. Лежа две седмици в болницата в Свиленград, но там го лекуваха от инсулт. Накрая се наложи да му отрежат крака, в Пловдив. Дъщеря ми каза, че ако не му отрежат крака, той ще умре. В крайна сметка, послушахме лекаря. Прибра се без крак.”

„Иначе в ежедневието сме добре, разказва Иванка. – Мъжът ми се казва Ангел и е на 78 години, аз съм на 77. Имаме чудесен двор, иска само да се сее. Ангел цял живот работеше с огромно желание – двора, нивата, прасето. Помагаше на сестрите Евхаристинки, на всички къщи и градини, без да се оплаква. Само работа му дай! Сега обаче не може.”

По повод предстоящата литургия възрастната жена, която се придвижва трудно, казва: „Ходех редовно на църква. Пеех втори глас, много обичах! Това е желанието ми – да пея втори глас”. Но скоро след това се натъжава отново. „От 48 години съм сираче. Имах сестра, но тя почина и останах сама. Тежко е.”

За нея в селото казват, че никога не са чували да изрича лоша дума по адрес на някого. Дъщеря й е добра, но живее в Пловдив и няма възможност често да я посещава.

„Ще дойда, бабо, ще дойда! – най-често обещава баба Иванка на внучката си, но все не успява да изпълни обещанието си. – Искам да бъда жива, за да я видя как завършва медицина. Искам да си поплача.”

„Каритас” ще продължава да подкрепя болните възрастни хора – уязвимата група от населението, която живее в изолация и бедност, въпреки дългите години труд зад гърба на всеки от тях.