Най-много ме радват децата

Фотография: Ваня Клечерова

Станка е на 83 години. Живее в странджанското село Граматиково, а зимите прекарва в Пловдив, при дъщеря си. Има проблеми с коленете, трудно се придвижва сама, използва бастунче, колкото да излезе пред къщата на „хорътъ“ – да поприказва с приятели и съседи. През 2017 г., по време на зимния си престой в Пловдив, Станка прекарва инсулт. За щастие, след позвъняване на 112, идва линейка на Бърза помощ, оказват й адекватна грижа и успява да се възстанови, без частична или пълна парализа, както се случва, когато не се реагира веднага.

Фотография: Крис Енчев

Когато влизаме в дома й, Станка ни посреща развълнувано. Сяда до нас, но мъката избива върху лицето ѝ, самотата я мъчи неимоверно. Мъжът ѝ е починал, синът ѝ също си отива твърде рано от този свят, през 2016 година. С леко поклащане на глава, възрастната жена се отърсва от тежкия спомен за загубата и продължава да разказва: „С мъжа ми се запознахме още в ученическите години, в местното училище. Когато завърших, родителите ми ме пратиха да продължа образованието си в Малко Търново, но аз исках да се върна на село и се отказах. Прибрах се и се събрахме с моя човек, заживяхме заедно. После се появиха децата. С мъжа ми работихме като миньори в местната мина, докато не я закриха.“

„Тук, на село, е трудно през зимата“, продължава разказа си Станка. Когато си сам и в не много добро здравословно състояние, отоплението се превръща в проблем. Зареждането на печката с дърва или въглища съвсем не е лесна работа, иска се добра физическа форма. А и снегът навалява по много понякога и се превръща в друга спънка за самотно живеещия възрастен човек. Затова дъщерята на Станка, след като възрастната жена остава сама, напуска работа, за да може да се грижи по-пълноценно за майка си и започва за зимния период да я взима при себе си в Пловдив.

Станка държи да прекарва лятото в къщата си в Граматиково – иска да си е у дома, на двора, сред съседи и приятели. И най-вече – в мястото, където е протекъл животът ѝ, където са спомените и всичко най-ценно, което домът олицетворява. Но и през този период близките ѝ я наглеждат, дори внуците и правнуците от време на време идват „на гости при баба“.

Фотография: Ваня Клечерова

За „Каритас“ и дейността им в Граматиково Станка и роднините ѝ научават от техни пловдивски съседи. Доволна е, че има с кого да си поговори, за Станка домашните грижи имат смисъл най-вече поради това – разсейват самотата в притихналото ѝ ежедневие. Също така, посещенията на медицинската сестра към Домашни грижи на „Каритас“ ѝ носят спокойствие, че има на кого да разчита, ако нещо се случи със здравето й.

Фотография: Ваня Клечерова

Животът в селото обаче става все по-труден – в него живеят не повече от двеста предимно възрастни хора, няма лекар, училището и детската градина са затворени, младите хора са напуснали селото и са се установили в големите градове в България или в чужбина. „Е, поне магазин има“, казва с усмивка Станка.

Удоволствията, които остават за възрастната жена в замиращото село, са разговорите в двора със съседите и телевизията – слуша новини, гледа и филми. Споделя, че има  съсед, с когото говорят на дълго и на широко за младежките години, когато е имало луди вечеринки и задявки. „Най-голямата ми радост обаче са децата – внуците и правнуците“, казва Станка и в тъжния ѝ поглед припламва искрица радост, примесена с гордост.

Взимаме си довиждане с възрастната жена и си тръгваме с усещането, че често забравяме за хора като Станка, намиращи се в близост до нас, в подобна ситуация, и че ние сме тези, които трябва да се сещат по-често да подадат ръка и да подарят няколко топли думи.