Благодарност и признание към сестрите от Домашни грижи на Каритас

Казвам се Вера Деливанска. От 33 години съм с диагноза „Ревматоиден полиартрит”, като в началото, около 10 години, все още можех да работя, а после постепенно започнах да сменям категориите за инвалидност, положението ми се влошаваше, докато накрая спрях да ходя на работа, поради трудността ми да се движа. След това вече започнах с придружител да излизам, а и вкъщи ми трябваше придружител, за да се справям с най- обикновените и належащи неща. От 1989 година не мога да ходя, не мога да стана от леглото – за да слезна, се търкалях да падна от него и после на колене, да се изправя до леглото. Нямаше кой да ми помага, освен сутрин преди да излезе мъжът ми за работа, синът ми тогава беше войник. И цял ден стоя на леглото – ако дойде някой да ме види – добре, ако не – чакам да се прибере вечер мъжът ми, за да ме повдигне в леглото. Майка ми идваше по едно време да ме наглежда през деня, да стана да ида до тоалетна, също и дъщерята, докато беше в майчинство, идваше при мен често. И така, от 89-а година досега съм на легло – сутрин и вечер, каквото се погрижат за мен мъжът и синът, после цял ден съм на легло – ако дойде някой да ми помогне за тоалетна или да ме надигне в леглото да седна, е добре, ако ли не – чакам вечерта. Научих за сестрите от „Каритас” от една съседка, която от доста време ползва помощта им.

Заради болестта ми се налага през определено време да се провежда лечение, като лекарството се инжектира. Преди да започнат сестрите да идват, трябваше мъжът ми или синът ми да ме носят на ръце до колата, после оттам в болницата при лекаря, за да ми бият инжекция. Като всеки път това се и заплащаше. Всяко това носене на ръце водеше до посиняване на кожата, защото е станала изключително тънка и чувствителна. Това още повече утежняваше нещата. Много беше трудно, когато ставаше време за инжекциите. И за сина ми – понеже той ме караше обикновено, и за мен беше голяма тежест това ходене до болницата. Особено, че той трябваше да отсъства и от работа. От време на време, когато е възможно, дъщерята викаше различни познати медицински сестри да ми бият инжекцията у дома, но и то става неудобно все да ги викаме. Така че, като научихме, че сестрите от „Каритас” поставят инжекции, обадихме им се и се записах и аз, да ме посещават. Най-вече за поставянето на инжекции, но и ми помагат да се изправя в леглото, да се среша, и други такива най-прости неща, които аз вече не мога да правя. Те отскоро ме посещават, но да знаете какво облекчение станаха и за мен, и за сина ми, а и за другите, които все се ангажираха покрай мен. Сега знам, че има поне един човек, който ще ме посети, макар и не всеки ден. Ще ме надигнат, ще си кажем някоя и друга дума и така времето и за мен ще минава малко по-неусетно.