За търпението, надеждата, страховете и радостта

Баба Дора и дъщеря й Ваня живеят сами в един от онези обикновени блокове в „Овча купел”. Докато влизаме във входа, един от съседите ни вижда и подхвърля: „Домашен патронаж, ще взема и аз да се запиша”. „Дано не Ви се налага”, с усмивка му отвръща Мариана, медицинската сестра, която се грижи за Дора.

Посрещат ни не просто „топло” – баба Дора цялата грее, докато с помощта на своята проходилка бавно влиза от терасата в кухнята.

„Хайде, откога ви чакам! Кое е това момиченце?”

Запознаваме се, тя се усмихва и мило ми стиска ръката през цялото време. Разказва ми, как преди повече от 1 година е паднала и е счупила тазобедрена кост. 4 месеца е лежала и не е излизала от вкъщи. След като се появили сестрите на „Каритас”, станало чудо. Някак я накарали да стане от леглото и сега при всяко посещение излизат на разходка около блока, предния път дори я водили на сладкарница. Баба Дора вече се движи сама, но се страхува да излиза без помощник. Докато се приготвят за разходката, дъщеря й Ваня ме кани на кафе, за да ми разкаже цялата история.

Ваня е на 50 г., има две големи деца и преди година е приключила лечението на рак на меките тъкани. Разказва ми за болестта, болниците, страха и самотата.

„Оставаш без приятели, трудно им е да понесат целия ужас, пазиш децата си, за да не страдат, оставаш сам. Точно след като завърших лечението, майка ми си счупи тазобедрената кост. Не можеше да става от леглото, а на мен ми беше безкрайно трудно да се справям, защото освен, че бях отслабнала от болестта, имах проблеми и с коляното. Чисто физически и психически, не можех да се грижа за нея. А тя е възрастна, вика ме на всеки 20 минути. В момента работя. Все още понякога ми става лошо, но се справям. Сестрите от „Домашни грижи” промениха живота ми. Помогнаха на майка ми да стане от леглото, вдъхнаха й нов живот. Сега ги чака с нетърпение, всеки път пита кога пак ще дойдат. Много съм им благодарна. Моят стоматолог ме насочи към тях, обадих се и имах късмет да попадна на момент, в който имаха свободни места за програмата. Още до края на същия ден реагираха и ни записаха. Имам безкрайна нужда от тях, защото аз не съм медицинско лице, движех се с бастун, заради проблема с коляното, а тъкмо бях приключила със собственото си лечение. Самата аз се страхувах да изляза сама, така ми се е искало да отида на театър, на кино, но нямаше с кого, а все още ми ставаше лошо. Не знаех, ще мога ли да се прибера сама. Преди една година те изцяло поеха грижата за нея, професионална медицинска помощ, третиране на раните след залежаването. Постепенно я раздвижваха, изслушваха я, накараха я да повярва, че може да се изправи на крака. Преди много години тя също се пребори с рака.

Най-вече обаче им благодаря за човещината, за разговорите и подкрепата. Търпението им е безгранично. Просто не мога без тях. Знаете как е, майка ми е на 87 г. След като си счупи тазобедрената кост, се появи много страх, болка, егоизъм, не знаех как да се справя. Тя изпадна в състояние на отрицание, спря да се храни. Сестрите ме научиха как да преодолея всичко това, какво да правя, как да й поднасям храната, как да я накарам да стане. Помогнаха ми и да успея да съхраня себе си в целият този хаос. Сега я виждам жива през двата дни, когато те идват – усмихната и жизнена.”

Това успява да ми разкаже Ваня в 20-те минути, през които майка й се разхожда с медицинската сестра навън. Излизам да ги посрещна на входа. Баба Дора ми показва как вече сама, с помощта на проходилката, може да слиза от бордюра пред блока.

„Много обичам да се разхождам! Ад бяха тези 4 месеца, през които не излизах. Дъщеря ми е посадила цветя в градинката отзад, ходя да ги наглеждам. А като идем на сладкарница, ехх!” – смее се и леко се притеснява от фотоапарата.

Гостуването ни завършва с редовното мерене на кръвно. Баба Дора бавно сяда на креслото с помощта на медицинската сестра.

Разделяме се дълго и не пуска ръката ми. Пожелава ми да съм здрава и ми казва колко много се радва, че има млади хора, които искат да помагат на по-възрастните. Гледа ме през големите си очила, мъничка и усмихната, няма нужда да ми казва, и сама виждам, че:

„Марианка и Натали са ми най-добрите приятелки. Не мога без тях и ги чакам с нетърпение всеки път. Без тях сме направо загубени! Те са ми най-милите, най-грижовните, най-помагащите!”

Историята записа: Виктория Гоцева, ПР и маркетинг, “Каритас София”