Сърцето на една майка

Албена е многодетна самотна майка. Има тринадесет деца, като най-малкото – Марияна, е на две години. Животът й не е никак лесен. Но не защото живее в една стая, не и защото не може да се захване за никаква работа и преживява с детските на децата си. Дори не заради факта, че е родила последното си дете – Марияна, в затвора, докато е излежавала присъда за кражба. Объркан и тъжен е, защото едно от децата й – Янка, й е отнето. Заради присъдата, Отделът за закрила на детето го настанява в приемно семейство. Сега майката се бори, както може и доколкото й позволяват скромните приходи, да възобнови съдебното дело, с което да успее да си върне детето. Защото е убедена, че може да се грижи за него и да му дава това, от което се нуждае, за да расте спокойно и щастливо.

В родителския й капацитет не се съмнява и Зорница Василева – ръководителят на „Том Сойер” – център за обществена подкрепа към „Каритас Русе“. Тя следи случая на Албена още докато работи в Отдела за закрила на детето, а и сега като служител на „Каритас“, гледайки на нещата от другата страна, е още по-убедена, че майката може да се справи с грижите за момиченцето си.

Благодарение на съветите и подкрепата от центъра, Албена успява да обжалва решението за вписване на Янка в регистъра за осиновяване и в момента детето се намира в безтегловно състояние – със забрана да бъде осиновявано, но и без да позволяват на майката да си го върне.

Въпреки, че се развива добре в приемното семейство, майката не е прекъснала връзките с дъщеря си, виждат се 2 пъти месечно и това засилва още повече емоционалните им отношения. Изходът от мъчителната ситуация е в ръцете на съда и във волята на една майка, която е готова на всичко, за да си върне детето.

Междувременно Албена се грижи за малката си дъщеря, която има хронично респираторно заболяване, през ваканцията при нея са и другите й непълнолетни деца, които са на пълен пансион в училище. Не работи и се издържа от социални помощи. Иска й се да си намери някаква работа, но грижите за малкото дете, което често боледува, я спират. Въпреки това, съвестно си плаща наема на малката стая, в която е настанена, дори за два месеца напред, никога не пропуска да си покрие сметките за ток и вода. Децата й са облечени и нахранени, а от скоро Марияна вози в куклената си количка и прекрасна текстилна кукла, подарена й от центъра на „Каритас“.

Албена всеки момент чака от общината да й дадат жилище, в което да се настани и да може да претендира, че разполага с достатъчно добри условия да се грижи за децата си. Това й дава надежди, че съдебните перипетии са към края си, но несигурността витае във въздуха. За поддържане на делото са нужни пари. Пари, които Албена няма в излишък и – отделяйки ги за адвокатски хонорар, лишава децата си от необходими неща.

А покрай грижите с хроничното заболяване на Мариянка, майката често дава последните си средства за лекарства и памперси. Имало е случаи, в които е разчитала на помощ и винаги я е откривала в центъра на „Каритас“. Изключително им е благодарна за подкрепата в тежките моменти, която освен в лекарства и памперси за малката, се изразява и в консултации, съвети, дори и самото изслушване на болката на изстрадалия човек е помощ понякога.

В „Том Сойер“ Албена получава и консултации от Зори. Като бивш държавен служител от системата на социалните служби, тя е отлично запозната с действията, които трябва да се предприемат за изпълняване на изискванията на Отдела за закрила на детето и помощта й е безценна за обърканата майка, която се лута между институции и адвокати.

Албена има само една мечта – да прибере при себе си децата си и никога вече да не чува мъчителния въпрос „Мамо, кога ще ме вземеш?”. Служителите от център „Том Сойер“ са неотклонно до самотната майка в желанието й да постигне най-съкровената си мечта.