Децата ни са нашите слънца

Професията на Нина е свързана с грижата за болния и страдащия. Тя е медицинска сестра. Или по-точно, била е, защото сега има само един пациент – собственото й дете. Тревогите и обгрижването на момичето отнемат всяка минута от деня на Нина. Гери получава епилептични припадъци, които могат да достигнат до десетки на час. Майката е постоянно нащрек за признаците на поредния пристъп – докато зарежда пералнята или разбърква яденето на котлона. Ходенето до магазина е свързано с изтощително планиране и стрес, защото двете никога не се разделят. Майката така и възприема себе си – като половинката от един организъм Нина-Гери.

Ето защо, за Нина и детето й, „Милосърдие“ – дневният център за деца с увреждания към „Каритас Русе“, е истински оазис сред пустинята. Това е мястото, където Гери е винаги добре приета, идва и си тръгва с усмивка. Момичето посещава центъра вече 8-ма година. Майката вижда, че с детето й се работи, резултатите са явни не само в поведението и постиженията на дъщеря й, но и в отношението й към мястото: още със събуждането си сутрин, Гери нетърпеливо започва да подканя майка си да ходят в „Каритас“.

За Нина „Милосърдие” е единственото място, където е сигурна и спокойна за детето си, и знае, че за него ще се погрижат адекватно, ако направи гърч. Престоят на Гери в центъра осигурява и единственото време, в което Нина е сама, без дъщеря си и без постоянната грижа и тревога. „Дават ми шанс да се социализирам малко, да поговоря с познати и приятели, а и само така мога спокойно да отида до магазина, да сготвя. Когато сме заедно вкъщи, дори в банята не мога да вляза, без да се притеснявам, че дъщеря ми може да направи гърч и да се нарани. Спокойствието, което ми дават в центъра на „Каритас“, е безценно.”

„Милосърдие“ е и място, където истински могат да разберат Нина – тя получава безценна емоционална и психологическа подкрепа, не само от служителите в центъра, но и от другите родители със сходни на нейната съдба. В затворения свят на родителя на дете с увреждане подобно общуване и взаимоотношения са от голямо значение. „Искаме обществото да ни приеме, а понякога близките ни не ни приемат. Ние не сме някакви дебелокожи същества, какво като децата ни са различни, не можем да се радваме като всеки един човек ли? Всички иначе казват – ще помагаме, ще ви подкрепяме, а после…”

С тази болка живее Нина всеки ден. А тя расте заедно с детето. То ще стане на 18 години и вече няма да е официално дете, ще се приключи със социалните услуги и ще остане вкъщи, а заедно с него и майка му. „Остаряваш и виждаш, че държавата не прави нищо. Затова центрове като този на „Каритас“ са изключително ценни, такива места за нужни.”

Независимо от трудностите, Нина е борбена личност и не се предава. Успява да гледа с усмивка на несгодите, да се шегува с тях, да приема със сарказъм препятствията по пътя им с Гери. Знае, че единственият начин да се променят нещата е с упорита борба, а не с бягство и самоизолация. „Трябва да се борим, да променим тази ситуация. Нужно е да има адекватна грижа за децата със специфични потребности, които утре ще станат възрастни и с това потребностите им няма да изчезнат. Грижата трябва да е комплексна и да не е обвързана с възрастта.”

Нина открива сила да се справя именно в детето си. За нея Гери е не само грижа, но и вдъхновение, любов, светлина. „Нашите деца са слънца, много са любвеобилни и мили. Само като протегне ръце и те прегърне, като каже: „Мамо, обичам те”, и ти става леко на душата и всички трудности се изпаряват.”