Искам да предоставя на децата си възможността да се изучат и да живеят спокойно

Палестинците в Ливан представляват 10% от населението. Те често се вливат в потока на бежанци от Сирия, Ирак и Афганистан, за да избегнат унижението и болката от дългия списък със забрани, които не бива да пристъпват. Силно ограничени са правото им на избор за това къде могат да живеят, какво могат да учат, кои професии да практикуват, правото им да се лекуват дори. Етносът живее с ограничени човешки права в Ливан от близо 60 години.

Р. е палестинка, родена в Ливан. В България е със съпруга си и петте си деца. Откакто е тук си позволява да мечтае – не толкова за себе си, колкото за бъдещето на своите деца. Семейството гледа на живота си в България като на възможност, от момента, в който са получили протегната ръка за подкрепа от „Каритас”. Те се включват в дейностите на центъра за интеграция на бежанци и мигранти „Св. Анна” към „Каритас София“, а Р. е един от най-бързо напредващите курсисти от класа по български език, който се провежда там.

„Каритас” ми помогна да си стъпя на краката. Дадоха ми силата и смелостта да започна да говоря български.”, споделя Р. Вече чете бързо и се старае да запомни всяка българска дума, която чуе. Жадува да общува, да разбира и да споделя на български. Мечтае децата й да са здрави и щастливи, да се чувстват приети тук. Радва се, че са ученолюбиви като нея и сърцето й се изпълва с надежда, че в България ще получат образованието, което няма как да си позволят в Ливан.

Споделя историята си, защото осъзнава колко е важно българското общество да разбере проблемите на бежанците. Прави това с отворено сърце, тъй като вярва, че няма лоши хора. „През живота си съм се убедила в едно – както ти се отнасяш към хората, така ще се отнасят те към теб. Уважавам българите и получавам уважение насреща, а „Каритас“ помогнаха много на мен и на семейството ми. „Каритас” е нов живот за всеки, който потърси подкрепа от организацията. Благодаря им за всичко!”, споделя Р.

Животът й в Ливан е болезнена рана, която едва ли някога ще излекува. Въпреки това се е научила да гледа напред – липсата на равноправие и чувството на несигурност са усещания, с които е израснала. Не иска децата й да растат с отрязани криле и живее, за да им покаже, че са свободни и способни да осъществят мечтите си.

„Борим се с трудностите и ще продължаваме, за да осигурим добро бъдеще на децата си. Аз съм палестинка. Родена съм в Ливан, където за палестинците е непосилно трудно да водят нормален начин на живот. Ние живеем там без гражданство, с нарушени права. До ден-днешен живея с болката, че нямам своя родина. Децата ми също“ – с тъга споделя Р. и добавя: „Търсехме сигурност и достоен живот за децата си. Ако бяхме останали в Ливан, когато синът ми навършеше 18 години, нямаше да може да продължи образованието си. Аз искам да предоставя на децата си възможността да се изучат и да живеят спокойно. Искам те да могат да работят, каквото пожелаят, защото в Ливан това право им е отнето.”

Предубежденията в българското общество към бежанците не подтикват Р. и семейството й да заживеят в затворен кръг и да се изолират. Точно обратното. Р. споделя, че уважават българите и смята, че затова и те се отнасят уважително с нея и семейството й.

Доброто отношение разрушава стереотипите, убедена е тя и разказва как е започнала да поздравява вежливо съседите си. В началото я отбягвали, но днес вече всички я познават и не пропускат да й кажат „Здравей” и „Добър ден”, щом я видят.

„Ключът е в ефективната интеграция в обществото – има ли я нея, всичко ще си дойде на мястото. Децата ми и до ден-днешен нямат родина. Аз и съпругът ми сме като тях. Дори не искам да говоря за това, което съм изпитала в Ливан. Не искам децата ми да живеят живота, който аз съм живяла, да се мъчат, както аз се измъчвах, когато растях. Искам, когато ме питат коя е моята държава, да мога да им отговоря. За пръв път тук усещат, че имат родина. Като майка, аз поверявам децата си на България и много се надявам да получат човешко отношение и възможност да водят пълноценен живот тук.”

Децата на Р. обичат да посещават събитията, организирани от „Каритас София” и дейно се включват в заниманията в център „Св. Анна”. Там са намерили много нови български приятели. Р. никога няма да забрави подадената ръка и признава, че подкрепата от страна на всички служители на „Каритас“ й е дала мотивация и увереност да се развива и да върви напред. Смята, че България е много хубава страна и е любознателна за всичко, свързано с мястото, което в сърцето си иска да приеме за своя родина.