Вярата, любовта и надеждата са по-силни от страха

Годината е 2015. Сирия е в разгара на гражданска война. Градовете са превърнати в бойно поле. Много мъже са мобилизирани. Хиляди семейства ще приемат ужаса на войната в дома си. Той ще премине през прага им и ще осакати битието им завинаги. Загубата на близки, картините на агресия и постоянен страх, ще оставят непреодолима болка в очите на майки и деца – вдовиците и сираците на Сирия. Последната надежда на тези самотни майки е да тръгнат на път, за да потърсят убежище за рожбите си.

Това е историята на Манар – майка на три малки деца, която за една нощ губи любовта на живота си, сигурността си, свободата си и шансът да отглежда достойно и без страх децата си.

Днес тя е в България и има една мечта – Сара, Малек и Обада да посещават училище и да имат правата на всяко друго дете. Все още не си позволява да мечтае за себе си.

В родината си Манар била щастлива съпруга и майка. Била възпитател в християнска организация, която приютявала сирачета – бежанци от войната. Започнала като доброволец, защото обича децата и иска да върне усмивките по лицата им. Нямала представа, че един ден дъщеря й и синовете й ще бъдат в същата позиция – бежанци, бегълци от войната, останали без баща.

Всичко започва, след като мъже с униформи нахлуват в дома й. Сграбчват мъжа й и го отвеждат в лагер. Манар сравнява това място с концентрационните лагери на Хитлер. Там любимият й е разстрелян. Отвличането му става пред очите на децата им. Най-голямото дете – Сара, помни случилото се и то става причина за тежка психологическа травма.

След бруталното убийство на мъжа й, за Менар настъпват черни дни. Самотната вдовица не вижда бъдеще в Сирия. Не иска децата й да живеят повече в страх и несигурност. Сънят я напуска и с месеци не може да мигне, търсейки изход от ситуацията. Работодателите й, наясно с тежкото й положение, й помагат с пари, за да потърси сигурно място за себе си и децата си.

„През 2015 година заминахме за Бейрут, а оттам в Турция. Живяхме една година в Газиантеп, намерих си работа, записах децата на училище. Водехме по-спокоен начин на живот“ – споделя Манар. Всичко вървяло добре, докато семейството на мъжа й не я открива и започва да настоява да отведе децата й обратно в Сирия. Манар обаче не искала да пусне децата си там, където е убит баща им, страна, полуразрушена от война, в която всеки миг може някой да нахлуе в дома ти и да разруши живота ти по най-жестокия начин.

Отчаяната майка търси помощ от турската полиция. „Тук сте само на гости. Не сте нито гражданин на Турция, нямате и бежански статут. Нищо не можем да направим“, отсичат униформените.

Роднините на мъжа й са били решени да вземат децата дори със сила и Манар знаела, че са способни да ги отвлекат. „Започнах да живея в ужас… Всеки ден очаквах училищния автобус, с който дъщеря ми се връщаше от училище и си представях как един ден тя просто няма да слезе от него…”, разказва през сълзи тя.

Манар изживява отново и отново загубата на мъжа си, а загубата на децата й за нея би била равносилна да изгуби живота си. Брат й и сестра й са в Германия, би могла да се устрои при тях, да си намери работа, а децата й да имат бъдеще. С тези мисли вдовицата решава да поеме на рисковано пътуване от Турция до Германия.

Медиите разкриват само част от истината за нелегалния трафик на мигранти. Хората, които са минали по този път обаче могат да представят истинското лице тези пътувания. А то е толкова мрачно и страшно, че единствено огромната човешка надежда и инстинкт за оцеляване могат да обяснят защо човек би се подложил на такова изпитание.

Манар се споразумява с трафикантите да я откарат до Германия за сумата от 12 хиляди долара. Първата половина от парите трябвало да даде в Турция, а втората на трафикантите, които да ги транспортират от Белград до Австрия, оттам до Германия. Маршрутът на трафикантите до Сърбия минава през България. От Одрин преминават българската граница след тежък 6-часов преход в гората.

„Агонизиращо преживяване“ – с тези две думи вдовицата описва случилото се. В България ги откарват в апартамент на трафикантите. Заедно с още 25 души, в продължение на 5 дни просто чакали. Един следобед ги отвели и ги откарали в близост до сръбската граница. Там започнал поредният преход пеша. Двете по-големи деца геройски вървели редом до майка си. Изтощението било жестоко, мъжете бързали. Крясъците, с които карали Манар всеки път да изгаси фенерчето, с което осветявала пътя, още кънтят в ушите й. В мрака изхвърлила дрехите от раницата си и сложила на рамене 5-годишното си момченце. С плач си спомня как изкрещяла, когато се уплашила, че е изостанала и вече не чува стъпките на групата. Бързала, колкото може.

В 4 сутринта водачът спрял и ги оставил в обор край пътя, където трябвало да изчакат следващия трафикант. Той трябвало да ги преведе до сръбската граница. Сред мръсотията и задушливата миризма, децата на Манар заспали в скута й. След няколко часа се събудили и продължили. Последвали нови часове изморителен ход. Децата не били яли от часове. В един момент храната и водата свършили. През нощта мъжете от групата се отделили в опит да открият вода за децата. Манар признава, че била ужасно мръсна, затова я филтрирала през плата на дрехата си. В 5 сутринта мъничкото дете започва да плаче неудържимо от преумора и глад.

„Някой ме посъветва да го нахраня с листа. Как с листа? В началото отказвах, но накрая се принудих да събера листа и да нахраня децата с тях.” В този момент Манар спира разказа си и заплаква, сякаш отново и отново изживява принудата, вината, болката от това, през което е трябвало да преминат децата й.

„В 7 ч. сръбската полиция ни видя. Питаха ни откъде сме. Казах им, че съм от Сирия. Поискаха документите ми. Показах им сирийския си паспорт. Казаха на другите мъже да отидат с тях в участъка, а аз останах сама. Уплаших се много. Бях сама с три деца!“. След два часа се появили служители от българската гранична полиция. „Отведоха ни в България, където ни затвориха в килия за два дни. Откриха преводач, след което се срещнах със следовател. Имах само една молба. Да бъдат по-внимателни към децата ми. Разказах за проблемите на дъщеря ми, за стреса, който изживя, и това, че се ужасява от хора с униформи, защото такива дойдоха, отведоха баща й и тя никога повече не го видя жив“.

След разпитите и проведеното разследване, Манар и трите й деца са изпратени в Бусманци. Там престояват 15 дни, след което са преместени в бежански лагер, където прекарват следващите 2 месеца. Впоследствие получават хуманитарен статут.

В България открила своя приятелка, която я приютила при себе си. Четири месеца по-късно открила и „Каритас“. В точния момент или както казва Манар: „В последния момент” – преди напълно да е изгубила надежда, без работа, изпълнена със страхове за бъдещето. „Каритас“ ни спаси“, така започва да разказва за срещата си с организацията Манар. „Дъщеря ми започна терапия при психолог на „Каритас“. Вече е много по-добре. Никога няма да забравя тази подкрепа”, казва през сълзи Манар.

Всичко, което Манар казва, казва или през смях, или през сълзи. Психологическата травма от загубата на съпруга, бягството от Сирия, а после и бягството от Турция, е изключително тежка за Манар и децата й. И понеже до този момент не е мислила за себе си, а само за децата си, с изненада чува думите на терапевта, който й казва: „Дъщеря ти няма нужда от помощ – ти имаш”. „Тогава осъзнах, че все още не мога да се почувствам щастлива заради всичко преживяно. Но реших да дам всичко от себе си, за да се променя и да продължим напред.”

Манар непрекъснато си припомня заниманията си с децата бежанци, за които се е грижила в Сирия: „Когато загубих съпруга си, наистина разбрах как се чувстват тези деца. Те нямаха нито бащи, нито майки. Родителите им бяха убити или в Ирак, или в Алепо, или в други сирийски градове. Самотни деца. Затова давах всичко от себе си да им върна детството.”

Сякаш самата Манар има нужда от подобно внимание, което да й помогне да възвърне вярата в собствените си способности и сила. Такъв шанс получава по време на срещите си със сътрудниците на „Каритас”. Благодарение на тях, за пръв път се изпълва с вяра, че има хора, които я приемат и разбират.

Манар се включва в Менторската програма на „Каритас София”, където намира приятели и подкрепа. Чрез тази програма, тя среща своя ментор Силвия. Менторът на „Каритас” има отговорната задача да помогне за успешната интеграция – да информира, подкрепя, изслушва и помага. Спокойствието, че има кого да потърсиш за помощ и да попиташ за всичко, което не разбираш в непозната държава, приятелството, разбирането и солидарността внасят сигурност у Манар. Тя усеща познанството си със Силвия като благословия. „Тя идва на гости, готвим, вечеряме, учим български език”, споделя с усмивка Манар.

Благодарение на Менторската програма на „Каритас София“, Манар се убеждава, че има хора в България, които посрещат бежанците с отворени сърца и с желание да им помогнат. „Бях много щастлива, че Силвия ще бъде мой ментор. Видях в нея нещо по детски чисто, което ми направи впечатление още при първата ни среща.”

„Благодаря на „Каритас“ от сърце. За мен „Каритас“ значи хуманност, място на сигурност, хора, които върнаха усмивката на лицето ми и ми дадоха шанс”, споделя младата жена. Сякаш сама не осъзнава невероятната си сила и смелост. Въпреки тежката загуба и мисълта, че скоро няма да види роднините си, тя е изпълнена с признателност и искрица надежда.

Днес Манар малко по малко започва да се възвръща към живота. Все още й липсва това, че не се занимава с предпочитаната от нея професия – да работи отново с деца. Трудно й е когато среща неразбиране и на пазара отказват да й продадат килограм плодове, само защото са чули, че говори на арабски с приятелка. Тежко й е, че когато с децата й си общуват в трамвая, често се случва хора да станат, само за да седнат далеч от тях. Манар оценява помощта и сигурността, която е намерила чрез „Каритас“ и не спира да преодолява трудностите всеки ден в името на трите си деца. Човеколюбието и солидарността, които среща в сътрудниците на „Каритас“, мотивират и дават сили на Манар.

По време на един от големите християнски празници Манар искала да запали свещ в българската църква. Правела това редовно и в Сирия на големи празници. Стояла до входа на църквата, но в последния момент се изплашила. Защото не знаела как ще я приемат околните, ако разберат, че една мюсюлманка иска да се помоли заедно с тях. Но те са там – вярата, любовта и надеждата, които са по-силни от страха и стоят в основата на доброто, разпръснато на малки частици у всеки от нас. Може би, при следващ празник Манар ще прекрачи прага. Но за това трябват повече отворени сърца и още повече вяра.