Търсещият убежище трябва да има знак за равенство с всеки друг човек в нужда

Интервю с Емануил Паташев, генерален секретар на „Каритас България“.

Как бихте представили дейностите на „Каритас“ в подкрепа на хората, търсещи и получили международна закрила на човек, който за първи път чува за тях?

„Каритас“ има дълга история, която започва много преди създаването й в България. Организацията съществува повече от 100 години и в известна степен, е наследник на социалната дейност на християнската църква, в частност и на Католическата църква. „Каритас“ винаги е подкрепяла и подпомагала бежанци и мигранти по света. В този смисъл, тази дейност не е чужда и на “Каритас България”.

Защо търсещите и получилите международна закрила получават подкрепа от „Каритас”?

Основният приоритет и цел на организацията е да подкрепя хората в нужда. А кой е в по-голяма нужда от този, който, по една или друга причина, е бил принуден да изостави дом, семейство, работа и да търси препитание на друго място? В този смисъл, човек винаги е много уязвим. Ние помагаме на много такива групи (възрастни хора, хора с увреждания), но гледаме на всички тях като на хора в нужда. Целта ни е да помогнем на най-нуждаещите се. Затова подаваме ръка и на хората, търсещи убежище в нашата страна.

Кога и по какъв повод се „роди” идеята „Каритас” да подпомага търсещите и получилите международна закрила?

“Каритас” е създадена в България през 1993 г. През 1996 г. тогавашното правителство потърси организацията ни със запитване дали можем да работим в партньорство за подкрепа на бежанци. “Каритас” вече беше позната като организация на държавата, а и държавните служители познаваха дейността на “Каритас” в други страни.

Причината да ни потърсят тогава беше, защото по това време се създаваше Държавната агенция за бежанците. Ситуацията се променяше и държавата беше наясно, че трябва по-целенасочено да започне да работи в посока подкрепа на бежанците. За нас това беше съвсем ново поле на действие. “Каритас” е призвана да помага и да реагира на нуждите на хората и още тогава се отзова. Това бе първият ни контакт с държавата, свързан с подкрепа на бежанците. Ние се включихме в помощ на дейността на приемателния център в Нова Загора.

Какви бяха най-съществените трудности в началото? А сега?

Както при всяко начало, имаше повече трудности, отколкото, когато вече си придобил опит. Това е съвсем нормално. Както на едно дете светът му изглежда много широк и му се струва, че може да направи всичко, така и “Каритас” тогава си представяше, че може да направи много неща за бежанците. Няма как да не направим паралел между 1996 г. и сегашния момент. Тогава, за разлика от сега, ни беше много по-трудно да общуваме с бежанците и търсещите закрила.

През 1999 г. отново бяхме потърсени от Държавната агенция за бежанците, защото се очакваше да дойде голям поток хора заради конфликта в Косово. Кризата все още не беше започнала, но държавата искаше да се подготви за този момент. Имахме голямо желание да помогнем. Зададохме нормалния въпрос: “Какво се очаква от нас?”, те ни попитаха какво можем да направим. Разбрахме се да съдействаме за настаняването на бежанци. В рамките на 24 часа след разговора с държавните служители, “Каритас”, запознавайки католическата общност и Католическата църква с въпроса, имахме готовност да настани стотици бежанци. На другия ден се обадих в Държавната агенция за бежанците и им съобщих колко хора сме готови да подслоним. Ситуацията се разви така, че бежанците бяха спрени в Македония и тогава ги подкрепихме на македонска територия.

Смятате ли, че обществените нагласи оказват голямо влияние върху интеграцията в българското общество?

През годините, “Каритас” е провеждала различни инициативи, свързани с интеграцията на бежанци у нас. Става дума за събития, чиято цел е била взаимно опознаване и представяне на бежанците като хора, като всички нас, които трябва да бъдат приети от българското общество. Казвам го с ясното съзнание, че преди никога не е имало настроения срещу тях. По-скоро целта на разнообразните по вид събития – благотворителни концерти и срещи, които организирахме в различни градове в страната, беше да се даде възможност за контакт между българската общност и бежанците.

Бих казал, че и към днешна дата няма негативно настроение към бежанците, ако трябва да визирам цялата българска общност. Такива нагласи могат да се видят в българските медии, които се хранят от негативни новини. Негативни нагласи имат малки групи хора, които имат ясно изразена неприязън към бежанците. Не бих казал, че тяхното мнение слага знак за равенство с мнението на цялото българско общество.

Ще ви дам пример със с бежанското семейство в Елин Пелин. Там местните хората се разделиха – едната група защитаваше бежанците, другата искаше да ги изгони. На фона на всичко това, в пловдивско има ясно изразена позиция за готовност това семейство да бъде прието. Дори са им намерили работа.

Каква според Вас е „противоотровата” на страха от „другия”?

Противоотровата е много ясна. Трябва да разглеждаме потребностите на човека в нужда в общ аспект. Бежанецът е част от общия аспект, не е по-различен от другите хора, изпаднали в нужда. Социалната система на държавата би трябвало да подкрепя всички нуждаещи се, а бежанците са част от тази социална система. Това е първата рецепта – да не ги правим по-различни от другите, да не ги съпоставяме с другите групи. Прекалено много се говори в обществото за това каква подкрепа получават бежанците. Същевременно никой не говори за това каква подкрепа получават децата с увреждания, възрастните хора, самотните майки и всички останали уязвими групи.

Какво обаче се случва в контекста на бежанците? Какво решение взимат нашите политици? Липсва такова, те нямат ясна позиция. Информират, че градят ограда. Какво означава това обаче – приемаме ли ги, или не ги приемаме? Има ограда, но сме оставили врата, без да става ясно какво прави държавата за тези, които преминат през нея. Говори се единствено по темата за оградата.

Когато политиците не изказват ясна позиция – обществото е оставено само да решава. Тогава настъпва разделението на общността на две групи и една от тях надделява. В случая надделява гръмогласната, тя е овластена и от медиите, за съжаление. Вижте случая в Белене – 5 човека надвикаха цялото общество. Никой не знае какво е мнението на останалите хора. Може би, подкрепят тези 5 човека, но не смеят да застанат зад тях или пък е тъкмо обратното.

Ставаме свидетели на реакции на кметове, които казват “Аз не знам нищо, мен никой не ме е питал”. Друг е въпросът дали кметовете трябва да бъдат питани. Ако аз спазвам законите и искам жителство в друго населено място, трябва ли да питам кмета дали мога да се заселя там? Не, просто ще си подам документите и ако те отговарят на изискванията, кметът ще ме регистрира. Същото би трябвало да бъде и за бежанците.

Държавата на първо място има ролята да отсее кой е бежанец и кой не е. Тя има тези механизми. Ако ние нямаме доверие, че си е свършила правилно работата, а подлагаме на съмнение решенията й, това е знак за неработеща система. Не е така само по отношение на бежанците, а във всяко друго отношение. Както липсва ясната позиция на политиците, така липсва и доверието на обществото към държавата и държавните чиновници. Държавата трябва да си извоюва това доверие.

Кой трябва да отговаря за интеграцията на бежанците? Каква подкрепа според Вас трябва да се предоставя от държавата на хората, търсещи и получили международна закрила?

Ако първата крачка е влизане в страната, регистриране и отсяване на това кой е бежанец и кой не, това е работа на държавата в лицето на силовите ведомства и Държавната агенция за бежанците. Ако ние имаме нужда от образование, здравна помощ или социално подпомагане – автоматично попадаме под светлините на прожекторите на Министерството на труда и социалната политика, на Министерството на здравеопазването, на Министерството на образованието и така нататък. По същия начин са и бежанците. В момента, в който минат през системата, която им издава съответните документи, те трябва да влязат в полезрението на здравната, образователната и социалната система. Нормативните уредби трябва да се актуализират, спрямо сегашната ситуация.

От години във въздуха виси въпросът коя е институцията или агенцията, която отговаря за бежанците. Това е изкуствено създаден въпрос. Когато през 1996 г. се създаде ДАБ и бежанците бяха една шепа хора, те нямаха нужда от интеграция, защото в повечето случаи вече бяха интегрирани – бяха получили образованието си у нас. Агенцията се занимаваше само с административната част на нещата – да провери дали отговарят на всички условия за получаване на статут.

През годините Агенцията увеличи обема си на дейност, увеличи броя на служителите си и се зае и с интеграцията. Нещо, което не й е работа. След ескалацията на бежанската криза, ДАБ осъзнаха, че не могат и да регистрират, и да интегрират бежанци. Едно е да интегрираш десетки хора, друго е да интегрираш хиляди. Държавата осъзна, че някой трябва да поеме тази интеграция. Отговорът на това е, че за бежанците трябва да се погрижи този, който се грижи и за останалата част от обществото. Това не е един човек, нито едно-единствено ведомство. Ако ще бъде нещо ново, то в него би следвало да влизат представители на почти всички институции.

Държавата трябва да има ясно разписани и поети отговорности. Всяко ведомство трябва да поеме своята отговорност за интеграционния подход. Социалното министерство, образователното, здравното – всички те трябва да имат своя стратегия за грижа за бежанците. Трябва да се изясни на обществото откъде идва финансирането на тези дейности. Това е много важно. Проектите са само временен инструмент. Трябва да се мисли за цялостен механизъм с дългосрочно и устойчиво действие. Тук е проблемът, че сега се мисли само за проектно финансиране, а не се коментира устойчивостта за бъдещето.

Човекът, търсещ убежище, трябва да има знак за равенство с всеки друг човек в нужда в българското общество, в това число и в Европейския съюз. Ако подходът ни е такъв, всичко ще стане много по-лесно. Така няма да се позволи бежанците винаги да се възприемат като една отделена група хора, много по-различна от останалите. Няма да се създадат условията за формиране на гета. Ако подходът е да се работи “на парче”, винаги ще има недоволни.

Какви са пречките пред интеграцията на потърсилите и получили закрила?

Интеграцията е двустранен процес. Преди всичко човек трябва да има желание да се развива. Не може да интегрираш някой, който сам не иска да се интегрира, защото иска да отиде и да живее в друга държава. Нека да бъдат свободни. Дъблинското споразумение трябва да отпадне, ако наистина говорим за свободно движение на хора в Европейския съюз. Така, както ние можем свободно да се движим, Евросъюзът трябва да даде възможност за свободно движение и на хората, търсещи или получили убежище.

Трябва ли да има държавна интеграционна програма, според Вас? Ако да, как си я представяте? Как се различава интеграционната програма на “Каритас” от тази, която до 2014 г. е предлагала държавата?

Категоричен съм, че трябва да има държавна интеграционна политика. В основата на интеграцията са няколко ключови постановки. За да може да се интегрираш в едно общество, е необходимо – да научиш език, да си продължиш образованието, ако не си го завършил, ако не можеш да си намериш работа с образованието, което имаш – да преминеш курсове за преквалификация, за да си намериш място на пазара на труда, настаняване, влизане в социалната система на държавата, за да получаваш социални придобивки, ако имаш нужда от тях. 

Разликата между “Каритас” и държавата не е в целите и в посоките, а във формата на подпомагане. Всяка неправителствена организация е далеч по-гъвкава от държавната администрация. В това е големият плюс на “Каритас”. Подходът е гъвкав не само от административна гледна точка, но и от гледна точка на формата и на предлаганите услуги. 

Организацията работи с уязвими групи, чрез три основни функции. Първата е изслушване и придружаване, втората е осигуряване на необходимата грижа и третата функция е проследяване на проблема в дългосрочен план. Изслушването и придружаването са много важни и точно това различава “Каритас” от държавата. Тази дейност не влиза в длъжностната характеристика на държавните служители. Те могат да направят нещо на добра воля, но то ще бъде извън служебните им ангажименти, докато при “Каритас” това влиза в задълженията на социалните работници. Да придружават човека до последния момент, докато не си стъпи на краката. Това важи за всяка една група хора, на която помагаме.

Имате ли препоръки към управляващите, които бихте искали да отправите? А към обществото?

Управляващите трябва да имат ясна позиция по темата за бежанците. Важно е да бъде изработено интеграционно споразумение. Както хора от останалите уязвими групи, получаващи социални придобивки, подписват споразумение с Дирекция социално подпомагане, добре би било и бежанците да подписват такова споразумение с държавата. Във всяка такава спогодба има две страни. Ако нуждаещият се от подкрепа отива на опашката за социални помощи, без да осъзнава, че ги получава именно, за да развие капацитета си и да стане продуктивна част от обществото, то тази помощ се обезсмисля. По същия начин стоят нещата и с бежанеца. Ако той не осъзнава, че получава помощ, за да се интегрира в обществото, то нещата са обречени. Идеята е и двете страни – и дващата, и получаващата, да осъзнават каква е целта.

На българското общество бих казал: нека всеки погледне първо в своя род, до няколко поколения назад. Да се позамисли дали в семейството си няма хора, дошли отнякъде, които са били в същото положение. В “Каритас” казваме: да търсим еднаквостта в различията, а не различията в еднаквостта.