Опознаването е ключът към приемането

Ади работи в магазинче за кафе в района на Женския пазар. Тя е енергична и усмихната. Говори бързо, още по-бързо преминава на „ти“ и може да те смае с добрите си познания по гръцки. Бързо се е запознала с всички редовни клиенти, както и с възрастните жители от квартала. Всеки ще поспре при нея и ще й сподели как е минал денят му, от какво се е натъжил и за какво се е зарадвал днес.

Съществуват много страхове и предубеждения спрямо бежанците и района на Женския пазар, но за Ади е немислимо да съдиш за човек само от външния му вид. Тя не обича да чува за бежанците и търсещите закрила определението „тези хора“: „Защо ги наричат така? Нима не са хора като нас!“.

За няколко месеца се е сприятелила със служителите на „Каритас“, както и с много от потърсилите закрила в организацията. „Здравей, Ахмед! Дълго със захар, нали“, чува се звънкият й глас на улицата, още преди клиентите й да са прекрачили прага.

Опознаването е ключът. Общуването с бежанците ти дава най-ясна представа що за хора са, смята Ади. Твърди, че бежанците са доста общителни. Прави й впечатление с каква топлота и сърдечност се целуват и прегръщат, когато се срещнат пред магазина й.

„Сутрин ще влязат и без да ги моля – запретват ръкави и започват да ми помагат, изнасят щанда с пресата, за да не вдигам аз тежко.“ хвали Ади своите клиенти, дошли да търсят нов живот в България. Смята, че я уважават именно, защото тя се отнася уважително с тях, но и защото ги разбира добре: „Знам какво е да си чужденец, познавам чувството да си съвсем сам в чужда държава. Не мисля, че са дошли от хубаво тук. Напротив, страшно им е трудно, но се стараят. Много лесно се сприятеляват. Не съм видяла от никой лошо отношение“.

Всеки може да намери общ език и общи черти с хората, търсещи или получили закрила, убедена е Ади и допълва: „Необходимо е само едно – поне за миг да се поставиш на тяхно място. Да си представиш какво са оставили зад гърба си и какво се е случило в родината им, за да тръгнат без нищо, с малки деца, да пътуват месеци наред по такива опасни маршрути“.

Ади с очите си е видяла колко бързо бежанец от Близкия Изток, който живее в сградата над магазинчето й, се научил да говори български език. „В началото знаеше само как да си поръча едно кафе, но вече говори толкова ясно и отчетливо, че ми става драго, когато се отбие и ми каже „Добро утро!“, „Добър вечер!“. Няма как да не го поощря. Казвам му, че напредва много бързо и виждам радостта в очите му.“

„Тя е чудесен човек – животът й не е лесен, а работата й я държи на крак дълги часове наред, но винаги те посреща с усмивка“, казват, от своя страна, бежанците, които живеят и работят в района. Надеждата да се обръщаме един към друг с уважение и да получаваме човешко отношение е взаимна, единодушни са Ади и новите й приятели.