Щастлив съм, когато видя в очите на курсистите си радостта, че започват да разбират българския език

Фотография: Елица Ганева

Владислав е част от екипа на центъра за интеграция на бежанци и мигранти “Св. Анна” към „Каритас София“, преподава български език на хора, търсещи и получили закрила.

Каква бе първата Ви среща с „Каритас” и защо започнахте работа в организацията?

Първата ми среща с “Каритас” беше в Италия. При едно от пътуванията ми през месец март, в Милано беше сковал страшен студ. Дори не можех да си представя, че е възможно човек да оцелее в такова време. Под колоните на централната гарата видях хора с червени суичъри, които обикаляха и раздаваха топла храна, топли напитки и ваучери за хранителни продукти на бездомните хора. Направи ми изключително добро впечатление, че в този студ, някой е решил да уплътни свободното си време с такава инициатива, която цели да помогне на хората в нужда. Това беше първият ми досег с “Каритас”.

По-късно, когато получих покана да се включа в дейностите на организацията в България, това, което ме мотивира да започна работа там, бяха усилията на сътрудниците на „Каритас“ да помогнат да се променят стереотипите за бежанците. Другото, което ме мотивира много, е каузата повече хора да говорят езика, който аз много обичам.

В какво се състои работата Ви в „Каритас“?

Преподавам български език на деца и възрастни. Основно работя с няколко групи – едната е за майки с деца до 5-6 г., вечерната ми група посещават възрастни. Следобед имам занимания с деца, които ще постъпят в училище и такива, които вече са в българските училища, но имат нужда от допълнителна помощ.

Какво е най-удовлетворяващото във Вашата работа?

Удовлетворяваме моментът, когато видя в очите на курсиситите си щастието, че започват да разбират българския език. Както и това, че осъзнават, че всички ние, работещи в „Каритас“, вършим работата си с много любов. Те усещат кога нещо се прави по принуда и кога се прави със сърце. Не мога да бъда максималист и да кажа, че го виждам у всички, но в по-голямата част от тях – да. Това е и моята мотивация да продължа да работя.

Кое е най-трудното във Вашата работа?

Трудността е в това хората да се мотивират да учат езика. Задължението никога не може да накара един човек доброволно да свърши нещо. Курсистите трябва да имат желанието да го научат, защото само тогава ще успеят да се интегрират в българското общество и да живеят спокойно.

Има хора, които искат да започнат работа и им е необходимо спешно да научат българския език. Тези, които са решили да работят, са осъзнали колко е важно да знаят езика, за да могат да комуникират с останалите. Знаят, че са попаднали в нова културна среда и съответно им трябва и език, за да могат да се справят. Този тип мотивация се среща най-вече при мъжете.

При жените мотивацията е друга. Те лесно се справят с научаването на думите, които ще им трябват, когато пазаруват например, но искат да могат да общуват на детската площадка с други майки, в детските градини и училищата с учителите и с другите родители.

Какви реакции срещате сред семейството и приятелите си относно Вашата работа?

Близо 20 години се занимавах с маркетинг и комуникации и преди няколко години реших да се върна обратно към моето основно образование. Завърнах се към преподаването заради възможността да работя по сугестопедичния метод. Това ми доставя удоволствие. Откакто направих този ход, не срещам негативна реакция от страна на близките ми. Те знаят, че правя това заради моята кауза и вътрешните си убеждения. Имам цялата подкрепа на приятелите и семейството ми.

Какви са най-тежките предразсъдъци, с които сте се сблъсквали, както от страна на хората, с които работите, така и от страна на обществото у нас?

Много са. “Работиш с бежанци? Че те не ги ли изпратиха със самолетите обратно по държавите им?” или “Не те ли е страх? По центровете ли си?” – това са постоянните реплики, които чувам. Най-хумористичният въпрос, който са ми задавали, беше от един приятел, който ме пита дали съм си извадил международен паспорт – защо? защото, за да стигнеш до бул. „Мария Луиза“, трябва да минеш през КПП-то. Действително, и аз самият имах предубеждения от гледна точка на това какво е състоянието в регистрационно-приемателните центрове. Когато стъпих за пръв път в центъра във “Враждебна”, установих, че всичките ми притеснения са били безпочвени.

Бежанците, от своя страна, също имат своите предразсъдъци. Те имат този стереотип, че тук е по-лошо, отколкото на други места в Европейския съюз. Наясно съм къде се намираме в ЕС, но мисля, че след като ние можем да живеем спокойно, те също могат. Сами знаят какви проблеми биха имали там – във всеки един момент могат да бъдат депортирани, но този стереотип за България е загнезден у тях и те си го повтарят като мантра. Няма пари, няма квартира… Но и в Германия никой не те чака и не ти дава нищо наготово. Същите неща, които могат да се случат за тях там, могат да се случат и в България. Стига човек да има желание и да намери правилния път. Мисля, че този стереотип пречи на интеграцията им у нас.

Как могат да се променят стереотипите/негативните нагласи спрямо хората, търсещи и получили международна закрила, според Вас?

Смятам, че българите трява да имат повече наблюдения и актуална информация за това какво се случва. Например, в момента се насажда представата, че в България е пълно с бежанци, което не е вярно. За Германия се говори същото. Аз постоянно говоря с приятели, които живеят там. Скоро разговарях с една дама, която живее в Берлин, и попитах какво е положението, а тя ми каза “Вдигнаха се цените на имотите тук, защото англичаните се изнасят от Острова след Brexit”. Това са проблемите там. Има бежанци, но не са вълни, образуващи арабски гета, както се говори. Всичко е въпрос на това хората да получават истинна информация – такава, каквато е.

Една от курсистките ми обясни, че центърът в с. Баня е много хубав. Това се разминава с информациите, че всички центрове за бежанци в България са в окаяно състояние. Напротив, тя ми го описа като чудесно място. Ако получаваме истината такава, каквато е, ще е по-лесно за всички ни.

Има ли лична история, която Ви е развълнувала особено много?

Всеки ден виждам как бежанците идват усмихнати, нищо, че нямат работа, нямат дом Дори и да получават помощ от „Каритас“, тя също няма да трае дълго. В един момент могат да осъмнат на улицата, но те са положителни, виждаш, че не са се отказали. Това ми дава надежда, че ще продължат напред.

Направи ми впечатление едно семейство от Ирак с 3 деца. Бяха върнати у нас от Германия. Идваха на курсовете и напредваха много бързо. Внезапно спряха да идват, отказаха статута си и се върнаха в Ирак. Обяснението им беше, че в България е много скъпо и няма да издържат. До ден днешен не мога да си обясня какво ги накара да си тръгнат. Виждах как и бащата, и трите деца, напредваха с езика, но сякаш сами не си дадоха шанс.

Коя, според Вас, е най-голямата пречка пред интеграцията на хората, търсещи и получили международна закрила?

Със сигурност проблемът е в езика, друга пречка са стереотипите, наложени в обществото, както и тези – у самите бежанци. Онзи ден учихме различни фрази, които биха им били полезни, когато си търсят жилище. Един от курсистите ме попита как може да си потърси жилище. Казах, че има няколко сайта в Интернет. Отговорът беше “Да, но на бежанци дават ли?”. Това ми говори, че вече са се сблъсквали с такъв проблем. Действително е много трудно за наемодатели да се доверят на бежанци и да им отдадат апартамент под наем, но пак става въпрос за липса на информираност. Не виждам какъв е проблемът за това дали ще го дадеш под наем на арабин или на някой друг, ако ще може да плаща цената, която искаш.

Всички останали мои курсисти, на които преподавам, извън „Каритас“, са чужденци от цял свят – не виждам при никой от тях този проблем, който съществува за бежанците. Дори напротив – те чувстват България като една гостоприемна държава и смятат, че е едно от най-красивите места на света. Чувал съм го от самите тях.

Друг проблем е, че една част от хората, получили или търсещи закрила, се затварят в семейството си и тесния кръг на познатите си, което пречи. Те успяват да намерят работа единствено при свои сънародници – там не получават най-доброто отношение, но въпреки това смятат, че България ги изолира.

Какви препоръки бихте дали на управляващите в България, в ЕС или към медиите?

Според мен и медиите, и държавата трябва да работят за това да покажат истинското лице на бежанците. Това, че те не са по-различни от нас и дори и да имаме различни език и култура, не означава, че не можем да живеем заедно.

Докато не покажем лицата на хората, които остават в България, ние ще продължим да ги губим като ценен ресурс. Някои от тях са млади хора, около 30-годишни. Те са потенциал за тази държава. Може да се развие икономика в сектори, в които българите не желаят да работят. Повечето бежанци идват от земеделски държави, спокойно могат да се справят с такава работа. Не казвам, че не трябва да работят по специалностите, които имат, но може да има и такива специалисти. И не е вярно, че тук идват само ниско образовани хора. Има и ниско образовани, има и хора, които идват с професията си.

Имам човек във вечерната ми група, който е учител по философия. Каква работа да му намерим? Тук го търсят само като черноработник. Онзи ден го попитах “Искаш ли да преподаваш арабски език?” и той каза, че би желал. Това е по-добре, отколкото да ходиш нощно време на гарата да пренасяш чували. Не, че е обидна работа, но за един човек, който има потенциал и знания в дадена област, защо да прави това?

Имам в групата сладкар, който е бил собственик на сладкарница в Алепо. Тук няма пари да започне собствен бизнес. Има фризьор, който е много добър професионалист. Има много готвачи, не само дюнерджии, а майстор-готвачи. Това са хора, които биха могли да допринесат със своите умения.

Смятате ли, че работата Ви с хората, търсещи и получили международна закрила промени живота Ви, преобърна или затвърди Вашите възгледи?

Със сигурност съм убеден, че има смисъл да го правя. В началото, започвайки работа тук, исках да наблюдавам това в себе си – дали ще продължавам да имам това вътрешно желание да го правя. И да, имам това желание!

Какво се надявате да промените, участвайки в дейностите на „Каритас“ в подкрепа на хора, търсещи и получили международна закрила?

Има определени неща, които не ми харесват в поведението на някои курсисти и бих искал да ги променя. Например това, че постоянно трябва някой да ги убеждава, че е важно да присъстват на обученията. Не харесвам подобно отношение или това да получавам съобщения от рода на “Днес няма да дойда, защото вали” или 5 минути, след като сме почнали занятие, да ми напишат, че няма да присъстват, защото са уморени. За мен това е неуважение към труда на всички нас. Иначе са много мили – не забравят да ти благодарят. Тази черта е част от културата им.

По време на първия ми урок, когато влязох в клас, всеки от курсистите ми подаде ръка, а на излизане всички ми благодариха с ръкоститскане. Когато се прибрах вкъщи, се замислих “Какво толкова съм направил, че заслужих такава реакция?”, но после се сетих, че е част от културата им. Забелязвам го всеки ден – в това отношение те нямат проблем. Но когато не уважат часовете, ми е тежко и искам го променя. Тоест, ако един дъжд е проблемът между нас, аз няма как да направя времето слънчево, за да може те да идват.

Искам хората да имат свободен избор, да са наясно с този избор и да го отстояват. Всички сме се събрали да работим в името на една кауза и това хората, търсещи и получили закрила, да се чувстват по-добре, но трябва и те самите да го искат.