Работата в „Каритас“ ме научи да помагам с отворено сърце на другите

Кехан е кюрд от Иран, на 35 години – един от многото млади и образовани мъже, напуснали родината си, обезкуражени от обстановката там. Вероятността от нови военни конфликти, нестабилната политическата обстановка, гоненията срещу хора на изкуството, журналисти и активисти за човешки права са в разрез с възгледите му.

В родината си Кехан е бил журналист и защитник на човешките права. Преди 10 години решава да напусне Иран. Заминава за Северен Ирак, където остава 7 години. Там започва да помага на бежанци от войната. Търсенето му на по-добър и достоен живот го отвежда в България. Тук намира сигурност и възможност да развие потенциала си. В България отново провежда интервюта и изследва живота на хората, но този път като социален работник в центъра за интеграция на бежанци и мигранти „Св. Анна“ към „Каритас София”.

В какво се състои работа Ви?

Всеки ден при мен идват хора, които имат нужда от адвокат или преводач, за да посетят болница или защото търсят работа. Аз и моите колеги им казваме какво можем да направим, съобразно конкретните им нужди. Обяснявам какво трябва да знаят, ако искат да работят в България. Информирам ги за безплатните курсове по български език на „Каритас София”. Разговарям с тях за професията им, вписвам ги в нашата система, след което се свързвам с различни компании, които набират кадри, отговарящи на техния профил.

Лесно или трудно намират работа бежанците?

В случаите, в които хората нямат бежански статут, изникват трудности. Много компании не желаят да ги наемат на работа. Друг път дори и с легални документи, не ги взимат, защото не искат бежанци.

Преди време, в център „Св. Анна“ проведохме трудова борса за бежанци. Представихме пред работодателите бежанци, които търсят работа. Проведени бяха интервюта. Оказа се, че един от проблемите, които стоят пред много от бежанците с т.нар. зелен паспорт – е, че с този документ нямат право да си открият банкова сметка. Така дори и да ги наемат на работа,  работодателите изискват от тях да подадат данни за банковата си сметка, на която да превеждат заплатата им. Те обаче нямат право да си открият такава, което се оказва пречка за тяхното наемане или задържане на работа. Повечето компании не са склонни да дават пари в брой на служителите си. И до днес няма решение на този проблем.

В същото време, има много работни места в България, но правителството няма добре разработена програма, която би създала възможност за развитие на българската икономика, давайки шанс на бежанците да се включат в трудовия пазар.

Как протича един Ваш работен ден?

Започвам работа в 8:30 ч. Първо правя преглед на информацията за бежанци, търсещи работа, вписани в системата на „Каритас“. Телефонирам на хората, търсещи помощ, организирам срещи и интервюта с работодатели. Идват чужденци, които се нуждаят от преводач от езиците, които владея – персийски и кюрдски.

След работа се опитвам да чета на български език, за да подобря знанията си. Езикът ми е труден, но се старая. Често, децата от бежанския център, в който живея, ме викат да играя футбол с тях. Те ми казват „кака”, което на персийски означава „по-голям брат, батко”, „Кака, ела да играем футбол!” и аз, разбира се, откликвам. Уморен съм, но за мен е удоволствие. Винаги имам време за тях и много ги обичам.

Кое е най-трудното във Вашата работа?

Най-тежко ми е да знам, че не мога да помогна. Понякога се налага да кажеш на някои хора, че няма как да си намерят жилище и да започнат работа, ако нямат бежански статут. Обяснявам им всичко подробно, трябва да им кажа в прав текст каква е реалността. Да, аз мога да им дам надежда, но когато трябва да бъда честен с тях и да им кажа, че не можем да им помогнем, не им го спестявам.

Много бежанци идват, изпълнени с надежда, но след няколко дни, виждам отново тези хора и те вече са я изгубили. Ето, сега, като ходих на обяд, срещнах една жена, която е настанена в бежанския център в „Овча купел“. Тя ми се оплака, че полицията е задържала годеника й и сега е изпратен в Специалния дом за временно настаняване на чужденци в Бусманци. Обяснено й било, че ако се оженят тук, можел да остане, но това няма как да се случи, докато той е в центъра от затворен тип и ако му откажат статут. Възможно е да го депортират в Ирак.

Какви реакции срещате сред семейството и приятелите Ви относно Вашата работа?

Заради диктатурата в Иран, не мога да се върна там. Вече от 10 години не съм виждал семейството си. Чуваме се. Когато казах на майка ми и баща ми, че работя с бежанци, те ме подкрепиха. Попитаха ме дали се чувствам добре да правя това, уверих ги, че е така и те са доволни.

Има обаче хора от самия бежански център, които ме питат за работата ми. Мнозина, които идват от други страни, не са расисти, но имат някои предразсъдъци. Питали са ме например „Защо работиш с афганистански деца?”, а аз, на свой ред, питам „Защо не? Децата са си деца, независимо от каква националност са. Бежанците са бежанци, независимо откъде идват. Ние всички сме хора”.

Има и хора от организациите, работещи с бежанци, които също имат предразсъдъци. Изразявали са възмущение от миризмата в центъра или от това, че бежанците са мръсни или с мръсни дрехи. Това е неуважително отношение им казвах. Дори и мръсни – те все пак са хора.

Не е хубаво да показваш такова отношение. Когато работиш с бежанци, трябва да си по-внимателен, да си с отворено сърце и съзнание. Някои бежанци в действителност са мръсни. Това обаче е генерален проблем на тяхното възпитание, на липсата на образование, на средата, в която са отраснали. Отдавам го на това, че имат различни навици и култура.

Смятате ли, че това може да се промени?

Да, за мен не е проблем да им обясня. Имах такъв случай. Идват няколко души за интервю – добри хора са, но бяха дошли с мръсни дрехи, неизбръснати. Обясних им, че когато се явяват на интервю, трябва да са спретнати и чисти, защото в България така е прието.

В повечето случаи причината хората да са в такъв вид е, че никой не им е обяснил за културните различия, за това кое е прието и кое – не. В другите страни се провеждат много курсове за културна интеграция. В България все още не са разработени такива програми.

В Иран и в Афганистан живеят общества, които са по-затворени и много религиозни. Там е абсолютно нормално да изглеждаш така като се разхождаш по улицата. Така, младите мъже, идващи от Иран и Афганистан, внасят тази визия и култура тук, където изглежда неприемлива. В Иран например може да обиждаш жените, които минават по улицата. Е, тук това не е нормално поведение.

В бежанските центрова трябва да има курсове, които да запознават бежанците с българските традиции и култура, с порядките в българското общество.

Каква е „противоотровата“ срещу страха от „Другия“?

Когато дойдох в България, първоначално си намерих работа като оператор на машина. В първите два месеца повечето ми колеги не желаеха да общуват с мен. Отбягваха ме. След това обаче започнаха да ме опознават и разбраха, че не съм лош човек.

Много българи се настройват срещу бежанците, защото смятат, че държавата ни дава пари да се устроим, докато те самите живеят в бедност. Смятам, че има и расистки групи, които пропагандират послания на омраза и създават лошия имидж на бежанците. Мнозина смятат, че всички мигранти са терористи. Истината е, че бежанците трябва да се разглеждат като човешки ресурс, а не като заплаха.

В някои европейски страни бежанците получават добро образование и могат да бъдат полезни. Ако държавата има добра стратегия, то и бежанците ще бъдат в полза на обществото, а не в тежест. Германия и Швеция са добри примери в това отношение. Повечето хора обаче нямат реална, достоверна информация за бежанците. Информират се само от медиите. Медиите пък търсят сензацията, стават инструмент на пропагандата. Те продават сензации. Нужно е двупосочно образование – и за местното население, и за бежанците.

Смятам, че положението на бежанците в България е добро, но не достатъчно. Грижата и стратегията за бежанците не са на нивото, на което са в Германия и други западноевропейски държави. Ако държавата инвестира усилия в това да направи сериозни образователни курсове в бежанските центрове, това ще бъде в плюс. Много от неправителствените организации предоставят неформално образование, което е хубаво, но трябва и държавата да е ангажирана с това. Адекватни програми за интеграция ще подобрят ситуацията.

Колкото до това дали самото обществото приема бежанците, мога да кажа, че повечето хора в България са много добри и аз обичам да общувам с тях. Тези, които се държат зле с бежанците, са малки групи хора. Сред бежанците също има такива, които се държат зле с българите. И от двете страни има проблемни хора.

Има ли лична история, която Ви е развълнувала особено много?

Всяка история на бежанци ме вълнува. Има нощи, в които не мога да заспя, мисля за историите на тези хора. Осъзнавам, че проблемите им са много сериозни. Нужно е да си с отворено сърце и съзнание. Нужен е силен характер, за да вършиш тази работа.

Промени ли живота Ви работата с хора, търсещи и получили международна закрила?

Работата ми в „Каритас” има положително въздействие върху мен, в професионален план тя разкри моя потенциал и разшири знанията ми. Научи ме на това да изслушвам хората. Даде ми вътрешна сила. Промени мисленето ми за живота.

Какво означава за Вас да бъдеш „свободен”?

Свободата е нещо различно за всеки. Моите съграждани в Иран живеят под окупация, така че, свободата за мен означава хората взаимно да се уважават, да не се делят според религия, нация, да няма дискриминация.

Каква е най-голямата Ви мечта в момента?

Мечтая да получа статут. Обикновено на хората им отнема 3-6 месеца, но при мен не е така. Вече очаквам да получа документи от 20 месеца. Голямата ми мечта е всички войни по света да бъдат прекратени. Да няма повече бежанци и да не се налага хората да напускат родината си, защото съдбата на бежанците е много, много трудна.