Винаги има какво да направиш за някого

Димитрина Маркова е психолог и социален работник в „Каритас София“, с богат опит в предоставянето на психологическа помощ и консултации на хора, зависими от наркотици, бездомни, младежи в риск, а през последните години активно работи и с бежанци, потърсили помощ от „Каритас”.

Още от пръв поглед разбираш, че тя кипи от енергия и желание да направи света по-добър за живеене. Грижата й за хората в затруднена ситуация го доказват. Тя влага любов, надежда и многото си знания в това, което прави и се стреми всеки ден да научава по нещо ново, за да бъде максимално полезна на хората, на които помага.

Как представяте работата си в „Каритас” на хора, които за пръв път чуват за организацията?

В центъра за интеграция на бежанци и мигранти „Св. Анна“ работя като психолог, бежанците идват при мен с конкретен свой проблем, за който започваме да търсим заедно пътища и начини за разрешаване. В тази връзка, когато ме попитат за работата ми, казвам, че става дума за различни човешки съдби, за хора, които имат нужда от разбиране, приемане, помощ и подкрепа в най-различни аспекти.

Срещате ли трудности в работата си?

Обичам това, което правя и съм доволна, че мога да бъда полезна. Хората, които идват при мен, са емоционално натоварени от новата среда, от неяснотата около бъдещето си в България и имат нужда от адекватна помощ. Едновременно с това, стресът и травмите, които са понесли още от мястото, откъдето идват, са огромни.

Когато човек е сам в такъв момент и няма никаква подкрепа, това води до емоционален ступор, в който не може адекватно да мисли и да разбира – къде се намира, какво се случва с  живота му или с този на децата му. В подобни ситуации поемам случая веднага. Част от моята задача е да помогна на хората да открият в себе си сили и „ресурси“ за справяне с конкретната проблемна ситуация, за да може да ги „извадят” и да ги ползват.

Подобрението идва още в момента, в който хората усетят подкрепата, видят, че има някой, който им е подал ръка и е заедно с тях в този път. Винаги им казвам, че са добре дошли. Когато знаят това, те са склонни да споделят, знаят, че има на кого да разчитат и че тук, в центъра на „Каритас“, има хора, които ще им помогнат да се справят със затруднената ситуация, в която са изпаднали.

Мислите ли, че някои от негативните нагласи спрямо бежанците могат да се променят, ако има повече възможности за директна комуникация?

При всички случаи директната комуникация между българи и бежанци ще помогне на хората да разберат, че си приличаме. Те също са хора със своята история, със своята съдба и общуването е неотменна част от това да приемем различния. Когато нямаме директен контакт с него, ние сме много по-склонни да възприемаме всеобщо мнение и схващане или да се оставяме да ни водят някакви други наши мисли и страхове.

Какви пропуски в процеса на интеграцията сте забелязали посредством работата си?

Проблемите са много – трудността в комуникацията, неразработената държавна стратегия за прием и интеграция на бежанци, липсата на съпричастност от страна на институциите, които още не са разрешили най-елементарните проблеми – за физиологичните и битови нужди на бежанците в центровете. Трудно е да се мисли за интеграция, когато си гладен, жаден, бос и гол.

Ако ги няма организациите като „Каритас” и всички колеги, с които работим в тази посока, за бежанците би било невъзможно да се справят. Те идват тук, не знаят език, не познават порядките ни. Как си представяте тези хора да тръгнат сами да си намерят личен лекар, да запишат децата си на училище и да се справят с всичко това, без помощ? Без намесата и подкрепата на „Каритас” и организации като нашата, този процес би бил невъзможен.

Какви препоръки бихте дали на управляващите в България?

За мен, чисто човешки, е редно да се тръгне от базисните потребности. Не трябва хората да бъдат лишени от храна, вода, подслон. При мен е имало и такива случаи – потресаващи разкази на майки с бебета за това какво се случва в центровете за настаняване и как буквално е отказвана вода за малко бебе от страна на служителите там. Човек първо трябва да има покрив над главата си, да е сит и облечен. Когато са задоволени тези нужди, той може да продължи да се занимава с развитието си.

В същото време, интеграцията зависи от отделния човек. Може да няма статут, но ако е мотивиран и иска да остане тук и търси пътища и възможности за реализация, той ще намери начин. Ще посещава курсовете на „Каритас”, за да научи езика, ще бъде подпомогнат в намирането на работа, в контактите с институциите за записване при личен лекар или в училище – за децата, и всички процеси, които са част от въпросната интеграция.

Замислете се, ако сте на улицата и сте голи, боси, гладни и жадни. Трябва да спите тази нощ с малкото си бебе под открито небе, каквито случаи има и в градинката наблизо. Дали ще мислите за това какво ще работите или ще мислите първо за това, че искате детето ви да има покрив над главата, а не да спи под дъжда? Нещата са свързани. Ако на този човек му бъдат осигурени елементарните условия за живот, то той ще бъде добре и ще може да започне с процеса на интеграция.

Всички случаи, които са минали през мен, са на хора, които искат да работят и да заслужат прехраната си. Те не очакват даром някой да се грижи за тях цял живот. Важното е да има подадена ръка. Това, да чакаш нещо наготово – говори, че човек не е здравомислещ. Такива хора има и сред тях, и сред нас, българите.

Къде е границата между предоставянето на подкрепа и това да направиш една група хора зависими от помощта, как се помага на човек да стане самостоятелен?

Това е целта на заниманията в център „Св. Анна“ – човек да стане самостоятелен, чрез комплексна грижа. Процесът на интеграция обаче е взаимен – бежанците получават подкрепа, но трябва и да покажат, че полагат усилия да се развиват, за да започнат да се справят сами. Затова и всички услуги, които им предлага центърът на „Каритас София“, са съобразени с техните индивидуални нужди. Колкото по-комплексна е грижата, толкова по-добър е резултатът от всички положени усилия.

Има ли положителни примери на интеграция?

Сред посещаващите център „Св. Анна“ има много хора, които вече са се устроили – преди не са работили, а днес вече ходят на работа и децата им са ученици в българско училище.

Какво Ви мотивира?

В повечето случаи виждам и при децата, и при родителите, че нещата вървят напред и това ме мотивира. Мотивират ме фактите – че тези хора се приобщават и започват да се справят все по-добре и не се отказват. Има хора, които идват при нас без да знаят какво ще се случи с живота им. В следващия момент, след положената работа от страна на сътрудниците на „Каритас“, те вече имат цел, знаят какво правят и го правят с желание.

Какво се надявате да промените, чрез дейностите на „Каритас“ в подкрепа на бежанците?

Има една дума, за която ми е мъчно, че отсъства при немалко хора: човеколюбие. Ако всеки носи в себе си човеколюбието или някой е успял да го формира у него, нещата щяха да стоят по съвсем различен начин.

Ние настина сме забравили какво е да обичаме и да уважаваме себеподобните си. Ако успеем да погледнем в очите на човека отсреща и за минута дори съпреживеем това, което той преживява, да се опитаме да разберем какво се случва с него, може да си дадем сметка, че можем да му помогнем. Може да е само с това да го изслушаме, може да сме способни да направим и повече – винаги има какво да направиш за някого. Който и да е той. Още повече за тези хора, които идват тук и са в пълна безпътица.

Ако всеки от нас си представи, че е на тяхно място и се срещне с едно такова семейство, погледне ли в очите на тези хора, може би ще си каже: „Ти си като мен!”. Ако общуваме по този начин, не само с бежанците, а с всички хора, които са около нас, животът щеше да е много по-лесен.