Дължа живота си на „Каритас“

Лефтер е един от хората, настанени в приюта „Добрият самарянин“ към „Каритас Русе“. Бивш футболист по професия, попада в приюта поради злощастно стечение на обстоятелствата.

Когато не са заети да почистват и подреждат стаите си и столовата или с работа в градината и с други дейности, част от програмата за трудотерапия, повечето от хората в приюта прекарват времето си бъбрейки над чаша кафе. Това са малките им радости в живота. Лефтер обаче не е един от тях. Не е привърженик на кафето, не пуши, не участва в шумните разговори на останалите. Концентрирал е вниманието и усилията си върху желанието си отново да ходи безпроблемно.

Когато приключва активната му спортна кариера, Лефтер работи каквото намери. Успява да води приличен живот. Един ден обаче, докато върви по улицата, получава инсулт. Цялата лява половина на тялото му се парализира. В болницата прекарва 5 дни и го изписват в безпомощно състояние. Отказват да го приемат в други здравни заведения. Лефтер не може да ходи, още по-малко – да изкачи стъпалата до квартирата си. Така се озовава в „Добрият самарянин“.

 – Никъде другаде не ме искаха. Ако не бяха служителите на „Каритас“, щях да съм труп.

Освен че го приели, от приюта съдействали да го прегледа лекар и с негова помощ Лефтер започва да се раздвижва. Вече ходи с бастун. Казва, че прохождането му от медицинска гледна точка било почти чудо, но той полага усилия всеки ден, не се залежава. Предстои му още една операция и въпреки, че не е здравно осигурен и не разполага с необходимите средства, Лефтер е оптимист.

 – След два-три месеца ще ходя без бастун и вече няма да съм тук.

Смята да живее в квартирата на свои приятели и да започне живота си отново.

 – С жена ми сме разделени от много години. Имам двама синове, но не сме в добри отношения. Единият пропиля всичко на ротативките, другият и той не е стока. Но с жена ми се чуваме редовно, помагаме си. Тя живее и работи в Гърция.

След тези думи, Лефтер изважда внимателно от найлонов плик стара черно-бяла снимка, правена във фотостудио. Семейна снимка. Той, жена му и двете момчета, всички облечени в най-хубавите си дрехи. Гледа снимката с тъжна усмивка:

 – Всичко имах едно време. Голяма работа бях.

Тежка въздишка се отронва от гърдите му. Старателно прибира снимката, взима бастуна и с поглед – устремен в далечината, започва поредната доза раздвижване. С бавни, но сигурни крачки.