Намерих сигурност и истинско приятелство

Захаринка е един от обитателите на приюта за бездомни хора „Добрият самарянин“ към „Каритас Русе“. Откриваме я в едно от помещенията на приземния етаж, което служи едновременно като библиотека и арт работилница. Ползва се от Центъра за социална рехабилитация и интеграция на бездомни и хора в риск, който се помещава в същата сграда, както и „Добрият Самарянин”. И двете дейности на „Каритас Русе“ оказват професионални грижи и услуги на бездомни хора, съобразени с техните нужди.

Захаринка е от хората, които не се притесняват да вършат две неща едновременно – докато разговаряме с нея, тя не спира да работи. В момента изработва сувенири от бутилки с техниката „декупаж”.  Показва също така ръчно направени картички и други артикули, които впоследствие се продават на благотворителни базари на „Каритас“, като със средствата се подпомага дейността на приюта и центъра за социална рехабилитация и интеграция за бездомни хора. „Чувствам се полезна, като знам, че с направените от мен неща ще стане възможно сътрудниците на „Каритас“ да помогнат и на други хора в моето положение“ – споделя Захаринка.

Изглежда, че Захаринка, която е пенсионирана детска учителка (67 г.), прекарва по-голямата част от времето си в библиотеката и арт работилницата, а също и че й харесва. Издава го искреният поглед зад дебелите стъкла на очилата й, както и често изгряващата на лицето й усмивка.

От повече от година е в „Добрия самарянин“ и казва, че тук се чувства по-добре, отколкото когато е живяла със семейството на една от дъщерите си.

Разказва какво й се е случило преди да дойде в приюта на „Каритас“. Съпругът на Захаринка бил значително по-възрастен от нея, разболял се. Тя го гледала, прикован към леглото, както и внука си, който е аутист. Било й доста тежко, а нещата ставали само по-зле. Съпругът й починал, нея я блъснала кола и поради счупване на „ябълката” и тя била една година на легло.

Приписала апартамента на едната си дъщеря, за да й помага, а и защото тя и семейството й нямали къде да живеят. Но зет й много пиел. Шумните пиянски веселби се редували с още по-шумни пиянски свади. Един ден, когато вече леко се била възстановила след катастрофата, избягала от дома си и отишла при нейна приятелка и съседка. В суматохата забравила дори да си вземе документите от апартамента, а после се налагало да подава жалба, за да си ги вземе. Живяла няколко дни при нея.

От съседи разбрала за „Каритас Русе“ и за приюта за хора, останали без подслон. Потърсила подкрепа там. Сътрудниците на „Каритас“ я изслушали й и подали ръка в този труден за нея момент. „Бяха много отзивчиви. Разбраха болката ми“ – споделя Захаринка.

А дъщеря ти, децата ти, не се ли притесниха, не те ли потърсиха?

Потърсиха ме след като започнах да получавам пенсия. Преди това – не. Но не идваха в приюта, за да ме видят, а за да ми искат пари.

А те не работят ли, нали са млади хора?

Дъщеря ми не работи, гледа детето. А онзи – и когато работи, изпива всичко.

Наложило се Захаринка да подаде молба в полицията за ограничителна заповед, за да спрат да идват и да я тормозят за пари.

Разбирате ли, тук ми е по-спокойно. Освен, че имам подслон и храна, имам и какво да правя в дългите дни – чета или творя разни неща. А и служителите на „Каритас“ са много внимателни. Честно казано, не очаквах, че условията в „Добрия самарянин” са толкова добри.

Още по-малко е очаквала, че в приюта ще намери добър приятел, който да я уважава и да й е опора за всичко. „Топлото човешко общуване е съществена част от всеки дом. Тук сме като едно голямо семейство“ – усмихва се Захаринка и очите й заискряват иззад очилата.

С Румен се запознахме тук. Той е с 10 г. е по-млад. Аз съм на 67, макар да не ми личи. Някои ми завиждат, говорят какви ли не неща. Но важното е, че той ме уважава.

И наистина, докато сме в „Добрия самарянин”, Румен и Захаринка винаги сядат един до друг – усмихнати и спокойни. Захаринка хваща Румен под ръка, защото след инцидента ходи нестабилно, и всеки ден излизат до магазина или просто да се разходят. Когато ги гледа човек, го обзема усещането за идилия.