Мотивират ме малките успехи

Виолета Калинова е социален работник в приюта за бездомни хора „Добрия самарянин” към „Каритас Русе“. Започва работа в приюта през август 2015 г. Преди това 25 години работи в Агенция за социално подпомагане – Русе, основно с хора с увреждания. След като се пенсионира, я канят в приюта и приема, защото усеща, че още може да бъде полезна за хората в затруднено социално положение.

За работата си с бездомните хора в „Добрия самарянин“, Виолета говори със загриженост. Отчита като основен проблем ниското държавно-делегирано финансиране. „Освен това, за хората, на които помагаме, няма друга алтернатива“ – споделя тя. Служителите в приюта имат усещането, че са едва ли не последна инстанция и ако не помогнат, с този човек може да се случи всичко, включително най-лошото. Не на последно място, това, което изключително много усложнява ситуацията, е максималният срок от 3 месеца, за който бездомните хора могат да ползват социалната услуга „Приют“.

„Приютът се дефинира като „краткосрочна социална услуга в общността за бездомни хора при неотложна необходимост за задоволяване на базовите им потребности.“ Овен това, приютите за бездомни хора над 18 години в България са само нашият и още един в Пловдив“, добавя Виолета.

„Проблемът е, че хората, настанени в приюта, няма къде да отидат и няма какво да правят, когато – след изтичането на тези 3 месеца, трябва да напуснат приюта. А това време е крайно недостатъчно за възвръщане или създаване на трудови навици и реинтеграция – разказва Виолета. – „Точно в тази посока трябва да работи държавата в сътрудничество с неправителствения сектор. Например, да има възможност за бездомните хора след излизане от приюта да ползват общински жилища, да има добре работещ механизъм, чрез който тези хора да могат си намират работа, например сътрудничество между бизнеса и държавата“.

Как процедирате в „Добрия самарянин“ след изтичането на 3-те месеца?

Тъй като в много от случаите хората, с които работим, имат и други проблеми, освен липсата на дом, правим всичко възможно да им намерим адекватни на състоянието им услуги, където да продължат да получават грижи. Тези с психически увреждания или деменция свързваме със съответните клиники, възрастните хора, които не могат да се грижат сами за себе си – със старчески домове, и така нататък.

За целта, съдействаме за получаване на експертни решения от ТЕЛК, за възстановяване на здравни осигуровки. Също и за издаване на лични карти. Много от бездомните хора идват тук без документи за самоличност, което ни възпрепятства да ги регистрираме в приюта и за много други неща. Истината е, че повечето остават в „Добрия самарянин” за много по-дълго време, намираме начини за това. Аз успявам да се информирам за новостите, вратичките в закона, бумащината не ме плаши. Важното е да се помогне.

Може ли да дадете пример за вратичка в закона, която ползвате?

Един добър пример е Постановление 17 на Министерски съвет, даващ възможност за лечение на хора без здравни осигуровки. Лошото е, че приложението му е свързано с много бумащина и затова болниците го избягват.

Какво Ви мотивира във Вашата работа?

Дори само един човек да е на топло, един болен да се сдобие с ТЕЛК и пенсия, това е доста. Мотивират ме малките успехи, защото истината е, че единици се реинтегрират. Някой да каже „Днес се чувствам по-добре, защото си поговорихме“, за мен означава много.

Има ли история на бездомен човек, на когото сте помогнали в „Добрия самарянин“, която Ви е развълнувала особено?

Всяка история е ценна сама по себе си. В момента се сещам за Алдомир. Често водя внука си в приюта, въпреки негодуванието на приятелките ми. Имало всякакви хора тук, казват, пропаднали, алкохолизирани, сещате се, обществените нагласи към бездомните хора в голямата си част са доста негативни. Но тези хора са навсякъде – по улиците, по пейките в парковете. Не можем да си затваряме очите.

Един ден, доведох внука си с мен на работа, защото беше болен. И Алдомир започна да му разказва приказка, за да го разведри, и му направи илюстрация към нея с цветни моливи. После това прерасна в нещо като традиция и всеки път, когато водех момчето, той му рисуваше по нещо.

Рисунките бяха много добри. Събрах ги и първо ги изложихме в детската градина, където ходи внукът ми. Беше много вълнуващо, защото децата от благодарност изпратиха на Алдомир рисунки с очертания на ръчичките си. След това направихме тук, в „Добрия самарянин“, обща изложба на илюстрациите заедно с детските произведения, която беше широко отразена от регионалните медии.

• А какво стана с Алдомир, къде е сега?
• Започна работа като пазач.
• Значи неговата история е една от тези с щастлив край.
• Да, може да се каже, споделя с усмивка Виолета.