Бежанецът не е човек, дошъл да приема подаяния от държавата, в която е потърсил убежище

Темата за бежанците ни запознава с Васимир Ел-Хатиб, който работи като преводач от арабски език в Консултативно-информационния център към „Каритас София“. Той пази в паметта си много лични истории на бежанци, с които е работил, но неговата собствена история е не по-малко вълнуваща. Васимир е дете от смесен брак на баща сириец и майка българка. В Сирия е живял 2 години, а през останалото време – в България. Като ученик, се занимава с футбол, играел е в Б група. През 2004 г., когато завършва средното си образование, заминава за Сирия, при родителите си, които по това време живеят там. Баща му работи като журналист. Васимир има намерение да остане само месец, но започва подготовката на тамошния футболен отбор, от който му предлагат договор и той приема. „Условията бяха добри, а и имаше двама македонци, бразилец треньор и приех новото предизвикателство.“ И така – 2 години. Прибира се за малко в България, за да оправи някои свои лични дела, но така и не тръгва обратно към Сирия. „Получих предложение да се занимавам с футбол тук и взех сам решението да остана.“ Така се установява в България окончателно. За Сирия Васимир пази само хубави спомени: „Сирия беше уникална държава – много красива, много свободна по дух. Там никога не съм се чувствал като в държава от „третия свят“, даже напротив. Сирия, първо, има много богата култура и – второ, тя беше една от топ дестинациите в Близкия изток за туристи от цял свят. Така че, има… имаше какво да се види там.“

За мотивите си да започне работа в „Каритас”, Васимир споделя:

В „Каритас“ започнах работа, защото реших, че мога да помогна с това, което знам – знам арабски език. В тази дейност това е важно, защото има много бежанци, които не знаят български. За качествената им интеграция в обществото, да бъдат по-добре приети, да могат да работят, да учат български, да водят пълноценен живот в България се нуждаят от помощ, някой да ги преведе по институционалния път в началото. С това именно се занимаваме ние от центъра.

В какво точно се състои вашата работа?

Работим с мигранти, които са получили статут в България и са на външни адреси. Те имат затруднения в комуникацията с институциите, тъй като не владеят езика, не знаят какво точно трябва да се направи и как да се направи. Ние ги запознаваме с правата и задълженията им, като хора, които са получили статут. Тъй като има хуманитарни бежанци, които имат равни права с тези на българските граждани, но и задължения, трябва да знаят какво се иска от тях, какво могат да получат като обслужване от институциите и от нас. Помагаме им при посещенията по институции за адресна регистрация, в бюрата по труда, в изготвяне на автобиография за кандидатстване за работа. Имахме и практика да помагаме в търсенето на жилище, но това се оказа голям проблем, защото наемодателите не желаят да дават жилищата си на наематели бежанци, масово е така.

Друго, което правим, са курсовете по български език. От месец януари стартираме нови групи с курсисти, които ще изучават нива А1 и А2. Желаещите са много, вече всичко е пълно.

Имате ли наблюдение каква част от бежанците остават в България?

Като цяло, хората, които успеят да си намерят бързо работа и са с образование или имат някаква професия, остават тук. Голяма част идват с идеята да отидат в Западна Европа, защото арабите имат големи общности на Запад. Повечето от тях имат познати и   роднини най-вече в Германия, Англия и Франция. Тези, които не успеят да се установят в България, търсят начин да заминат за чужбина. Има и хора, на които се бави решението за статут, те също изпадат в безизходица, тъй като не знаят дали ще го получат, или ще се наложи да се завърнат в държавата, от която са дошли. В повечето случаи това е Турция. И търсят нелегални канали да напуснат България в посока Западна Европа. Процентно съотношение не мога да кажа, но хората, които остават и тези, които напускат, може би са 50 на 50.

Какви хора остават? Постоянно се говори, че това са предимно млади мъже, а не семейства.

Предимно семейства са. Младите мъже предпочитат да си опитат късмета на Запад. Въпреки че напоследък се създава и една тенденция да се търсят много млади хора с арабски език и основен английски за работа в кол центрове. Имаме такива случаи, в които момчета на 20-25 години си намериха такава работа и останаха тук. Така че всичко зависи от това дали чисто икономически ще се устроят. Това е което ги тегли на Запад и това, което може да ги задържи в България. А много от семействата казват, че предпочитат да останат в България, защото България е много по-близо до Сирия, чисто географски, а явно и в общуването с хората, които са срещнали тук, откриват близки черти в културата и традициите в обществото, въпреки че в България се изповядва друга религия. Но те и в Сирия са свикнали с християните, защото там има много християни.

Има изградено мнение за бежанците, че чакат наготово да бъдат издържани, докато държавата няма пари за българите. Чакат ли наистина и проявяват ли прекомерна взискателност?

Не мога да кажа в никакъв случай подобно нещо за тях, напротив. Много са разбрани. Ние, по принцип, винаги се опитваме да им казваме, да им показваме, че трябва да направят първата крачка за интеграцията, да положат усилие, така че да се види, че искат да се интегрират реално. И когато осъзнаят това, те действително се стараят. Има всякакви хора, разбира се, но за тези, с които ние работим, нямам такова усещане. А и самите бежанци не искат да са в това положение, не искат да са тук, да стоят и да получават някакви помощи. Дори съм срещал хора, които казват, че предпочитат да се върнат в момента в Сирия, в състояние на война, вместо да стоят тук в положение на бежанци и да живеят в интеграционните центрове. Трябва да разберем, че бежанецът не е човек, дошъл да приема подаяния от държавата, в която е потърсил убежище. Той е човек, който е тук по обективни причини. Вероятно има и хора, които са дошли с користни цели, възможно е. Но на хората, избягали от място, където са били преследвани, е нормално да се помогне. Особено, когато изявяват желание да работят и да се интегрират в обществото. Има и много българи, които работят на Запад, а и на Изток дори и са добре приети.

Имат ли намерение да се върнат в родните си места, при добри стечения на обстоятелствата?

Да, много голяма част от тях заявяват намерение да се върнат в Сирия, дори не ако свърши войната, а ако в техния район приключат военните действия. Проблемът при младите мъже, за които толкова често се търси причината да са тук, е че те са във възраст, в която подлежат на военна служба, а военната служба в момента при тях е много тежка. Едва ли на някой родител ще му бъде лесно да остави 20-годишния си син да ходи да се бие с „Ислямска държава”, при положение, че се случват ежедневно кланета. Това не се изтъква в медиите. Понякога дори самите млади мъже не искат да напускат Сирия, но правят това под натиска на своите родители. Родителите остават там, в повечето случаи. Много често се твърди, че те са длъжни да защитават родината си и да се бият срещу „Ислямска държава”, но пък има и другия момент – случаи на войници, изоставени от офицерите си в райони, в които се водят военни действия. Идват хеликоптерите, спасяват офицерите и оставят 200-300 войници на сигурна смърт. Затова хората бягат, никой не иска да бъде изоставен от генералите си и да намери смъртта си.