Преди да набера 112, ще се обадя на „Каритас“ – за доза топлина, дозата, която лекува

Фотография: Боряна Кацарова

Всеки път Франческа седи и чака с нетърпение до прозореца, когато Венета – медицинската сестра към Домашни грижи на Каритас, трябва да я посети. „Който е измислил тази „Каритас“, хубаво е направил“ – през широка, закачлива усмивка споделя тя. Франческа е на 77 години, живее в гр. Раковски. Рядко някой й идва на гости, а не е като да не обича да има компания. Сега обаче е сама, далеч от приятели и роднини и малкото случаи, в които има гости, я правят бъбрива и готова да разкаже целия си живот.

Франческа става всяка сутрин в шест часа, приготвя си кафе и сяда на масата. Пие го бавно и с наслада. За никъде не бърза, но не живее и в безвремие, защото има фиксирани часове, в които трябва да пие лекарствата си за „Паркинсон” – на всеки четири часа. Режимът й омръзва, но няма как. Всичко, което прави, прави до обяд и не излиза до късния следобед. „Това ми е денят. По баби не ходя, по дядовци също.“ – с чувство за хумор споделя тя.

Приятели не й идват на гости, но тя и не чака, защото от 60-та година е напуснала този град и е загубила връзка с всички в него. „Върнах се тук, когато почина леля ми. Дойдох, за да пазя имуществото на татко. Ако всичко бяхме оставили така, щеше да отиде на вятъра – крадци, колкото щеш. Но се оказах напълно сама. Затова тази помощ от „Каритас“ ми дойде като Божи дар. Чакам с нетърпение по-бързо да стане вторник, че да дойде Вени.“

„За мен най-полезното в този тип грижи е разговорът. И усмивката на сестрата от „Каритас”. Това е най-доброто лекарство. А пък връзката между мен и Вени, си беше любов от пръв поглед.“ – смее се Франческа. Не забравя да спомене обаче и за несгодите, които съпътстват не само нейния живот, но и този на голяма част от възрастните хора в България, живеещи в малките населени места: „Във времето преди Вени да започне да ме посещава, за да отида на лекар или за да си взема лекарствата, се започваше едно ходене по мъките. То, тук няма превоз, няма нищо да мине. Човек може да си отиде, преди да е стигнал до доктора или до аптеката“.  

Франческа помни и едни други времена, когато дядовият двор е бил пълен с хора и огласяван от глъчка, когато наоколо се е носел ароматът на току-що сготвени любими ястия, домашно приготвен сок и вино. „Дядо ми навремето се е занимавал с животни. Бил е сирак и някой му е дал в края на селото една къщичка, направо колиба. Но за него и малкото е било много и с него преуспява. Ето тук – сочи с пръст към двора – имаше един орех. И тоя орех беше като кръчма, голям като бъчва, около която се редеше софрата, събираща съседи и приятели.” – Франческа замечтано присвива очи и добавя: „Ние бяхме седем деца. Животът ни беше достатъчен, за да сме щастливи. А сега съм сама. Това, да съм обградена от хора, ми липсва много.“

Когато майка й ражда една от сестрите й на полето, в царевицата, тъкмо се появявали родилните домове. „И майка беше първата, която я настаниха в родилен дом. Нищо, че беше родилка вече. Аз в плевнята съм родена. Какво да правиш, където дойде… Други времена бяха тогава.“  

Майка им, за съжаление, се споминала без време. Франческа, тогава млада жена, заминава да живее в Пловдив и създава свое семейство там. Сега вече има деца и внуци. С времето обаче, след като се пенсионира, й омръзва животът между панелите и когато починала леля й, решава да се върне в бащината къща. „А и дъщеря ми много държи на тази къща. „Това ни е връзката със земята, мамо“ – често ми казва тя“.

„Аз иначе в Пловдив си бях създала една приятелска компания от жени, които не ходим на работа – пенсионерки. Всяка сутрин се събирахме в кафенето – на раздумка. И така до обяд. Това е и което ми липсва тук, защото го няма. Но сега и животът е много по-труден. Добре, че събота и неделя си идват децата.” – въздъхва Франческа и добавя: „Това, което ми дава сили в живота е, че успявам да си вдъхвам кураж. Най-добре ми действат животните. Имам предвид кучето ми. Преди, в жилището, имахме едно коте. И то така си свикна с нас, толкова го обикнахме. Бяхме го взели малко, колкото шепа. 17 се бяха родили в котилото. Седем години го гледахме. Но нещо бъбреците му отказаха и почина. Още плачат децата за него, пък и аз също. Иначе имам и други животни, ето, кокошките на двора.“

„Друго, което ми дава сили, е „Каритас“. Знаеш кога ще дойдат, вкъщи ти идват. „Каритас“ са прекрасни за мен. Приемам помощта от медицинската сестра с открита душа и чисто сърце. Приемам Вени като близка, като човек, на когото мога да разчитам. Човек, когото чакам с нетърпение да ми каже една свястна дума, да ме успокои, да мълча, а болката и страданието, които искам да споделя – да излея. „Каритас“ е прекрасна организация, от която имаме нужда, защото понякога разчитаме само на нея. Аз, преди да звънна на 112, първо ще звънна на „Каритас“. Тя ми е като потребност, доза топлина – дозата, която лекува.”