Общочовешките ценности, които споделяме, ни правят еднакви в различието

Фотография: Елица Ганева

Мартина е част от екипа на центъра за интеграция на бежанци и мигранти „Св. Анна“ към „Каритас София“. Работи като координатор на проекта “Играем и учим”, чрез който служители на „Каритас“ организират дейности със занимателно-игрови характер за деца и младежи, настанени в приемателните центрове към Държавната агенция за бежанците. Дейностите включват уроци по български език, наука, изкуства, спорт, както и подготвителни курсове по български език за деца в училищна възраст.

Каква бе първата Ви среща с „Каритас” и защо започнахте работа в организацията?

Първият ми допир с организацията беше като доброволец в центъра “Военна рампа”, където преподавах английски език на деца. Много ми хареса атмосферата в “Каритас”. Радвам се, че когато дейността се разрасна, се откри възможност да кандидатствам за позицията, на която съм в момента.

Какво Ви подтикна да помагате на хората, търсещи и получили международна закрила?

Много неща повлияха на избора ми. На първо място бе мисълта, че това може да се случи на всеки. Ако не си помагаме, не знам как бихме се справили в ситуация, подобна на тази, в която се намират бежанците, принудени да напуснат родина, дом, семейство и приятели.

Какво е най-удовлетворяващото във Вашата работа?

Лично за мен, няма по-голяма награда от това, че когато отида в бежанските центрове в София, ме посрещат поне десет деца, които тичат към мен и се хвърлят да ме целуват и да ме прегръщат. Тези мигове, чрез които можем поне малко да им дарим безгрижно детство – са най-удовлетворяващите. Защото те наистина не знаят какво е детство.

Кое е най-трудното във Вашата работа?

Трудно е, когато не можем да помогнем. Имаме един случай на самотна майка с четири деца. Те са настанени в центъра в „Овча купел“. Едно от децата е с аутизъм, то не получава никаква медицинска помощ в центъра. За майката е много трудно да се справя. Самите ние не можем да помогнем с много. Тя все още е търсеща закрила, няма статут.

Натоварващо е, когато знаеш, че си безсилен. Можеш да помогнеш да разнообразиш живота на това семейство, да бъдеш онзи, с когото споделят, но не и да решиш главния проблем. Трите момиченца на тази жена посещават заниятията на “Каритас” и толкова са се привързали към учителката – търсят я непрекъснато и я приемат като приятел, на когото разказват всичко. Имат нужда да общуват и да споделят. Все пак, е някаква помощ, макар да не решаваме генералния проблем.

Как протича един Ваш работен ден?

На всички служители, работещи в “Каритас”, работните дни са много динамични. Ежедневно обикаляме бежанските центрове, за да може да координираме и наблюдаваме от какво има нужда, какво може да се подобри. Един работен ден няма нищо общо с друг.

Миналия месец, например, беше свързан с много пътувания до центъра в Харманли, защото там стартираме нова дейност. Към екипа на “Каритас София” се присъединиха 16 души, които ще работят там с деца, младежи, майки с малки деца, деца със специални нужди. Отделно ще преподават и български език на възрастни.

Това беше много голямо предизвикателство, защото първо трябваше да ремонтираме помещенията, които ще ползваме. Срещнахме голям отпор от местните фирми, които отказаха да влязат за ремонтните дейности в центъра. Наложи се ние да хванем четките и да се включим в боядисването. Сега стаите изглеждат страхотно. Оказа се, че имаме двама много добри художници в екипа. Те направиха рисунки и преобразихме с общи усилия мястото. Така вече има защитено пространство, където децата могат да имат заниятия. Има и една стая, предназначена само за жени. Място, в което те ще имат време само за себе си. Ще се включват в арт занимания, уроци по български, английски и география.

Каритас” е първата организация, която бива допускана до центъра в Харманли. Настанените там до момента нямаха никакви заниятия и денят им протичаше по един и същи начин. След като влязохме в центъра, ежедневието им се запълни с различни нови и интересни неща.

От новите 16 човека в екипа на „Каритас“, работещи в центъра в Харманли, половината са бежанци, които живеят в центъра. Един от тях вече получи статут, останалите са все още търсещи закрила. Имат право да работят в България. Много ни радва присъствието им – те са интелигентни млади хора, завършили висшето си образование. Поради войната е трябвало да напуснат родните си места. За тях това е много добра възможност.

Какви реакции срещате сред семейството и приятелите си относно Вашата работа?

Много мои познати ми казват “За нашите баби и деца няма, ти ще ходиш да помагаш на чуждите”. Аз се опитвам да обясня, че не взимаме от нашите деца, за да даваме на чуждите. “Каритас” работи с най-различни групи уязвими хора, сред които възрастни хора, деца в риск, деца в неравностойно положение. Една от дейностите ни е тази с бежанците, които също са в неравностойно положение.

Сред бежанците, идващи в България, пък се е разпространило мнението, че условията тук са трагични. Аз не мисля така – смятам, че доста от центровете ни са в прилично състояние. Във всички тях си съдействаме и с други неправителствени организации, с които работим за подобряване на условията.

Опитваме се да разчупваме предубежденията и от едната, и от другата страна, но не е лесно. Би било много хубаво, ако в медиите се отразяват позитивните неща, които се случват. Нито веднъж не се е споменало за всички талантливи деца бежанци, които участват в конкурси, за това какво се случва в центровете, като позитивни събития и дейности, които се развиват. Това може да промени негативните нагласи.

Мислите ли, че негативните нагласи спрямо хората, търсещи и получили международна закрила могат да се променят, ако има повече възможности за директна комуникация?

Едно от най-големите предизвикателства, които срещаме в работата си, е интеграцията на бежанците. В бежанските центрове те живеят затворено. След това, като излязат на външни адреси, отново общуват само помежду си. Първо, защото не знаят добре езика, второ – страхуват се от местното население. Смятат, че не са желани, не са обичани и се затварят в свой тесен кръг.

За да преодолеем това, организираме различни събития, които предоставят възможност за директна комуникация – за нас тя е от особено значение за интеграцията. Например, в часовете по арт занимания в център „Св. Анна“, започнахме да каним и българки, за да могат да общуват с бежанки. Наскоро организирахме Фестивал на солидарността, в който привлякохме много хора. Всяка година организираме събитието “Баба Марта бързала”. Забелязва се положителна промяна и сред местното население, и сред бежанците.

Каква е „противоотровата“ срещу страха от „Другия“?

Да го опознаеш – това е единственият начин. Да се доближиш до него и да го оставиш да ти покаже, че няма нищо страшно да имаш друга култура. В чисто човешки аспект – всички си приличаме.

Какво Ви мотивира?

Мотивира ме това, че с работата си бихме могли да повлияем и да променим нечие мнение за бежанците, както и негативното мнение на бежанците за България. Голяма награда е за нас, когато някой дойде в “Каритас” и благодарение на позитивния опит, реши да остане да живее и да се развива в България.

Бежанците пристигат негативно настроени към България и първият им допир с нашата страна доста ги стресира, защото повечето от тях минават през центровете от затворен тип. Един от бежанците, настанени в такъв център, идващ от Алепо, Сирия, ни сподели, че петте дни, които е изживял в Любимец, са внесли отрицателен нюанс в представите му за България. Сега той работи в “Каритас”, много е щастлив и иска да остане в България. Пълен обрат.

Той е един примерите за успешна интеграция. Сега е в Харманли, намери си много приятели българи. Като пристигна в България, беше травмиран и в дълбока депресия. В Сирия е имал един прекрасен живот. Ние не си даваме сметка за това. Повечето хора, търсещи подслон в други държави, са оставили къщи, коли, работили са хубава работа, мнозина са получили добро образование. Те не бягат, защото не са постигнали нищо, а защото искат да запазят живота си.

Какви препятствия пред интеграцията на хората, получили и търсещи международна закрила, сте забелязали, посредством работата си?

Жените се интегрират много трудно. Мъжете по-лесно намират работа и учат езика по-бързо. Забелязвам, че жените се затрудняват, защото стоят повече вкъщи и гледат децата си. Нямат много възможности да прекарват повече време с хора от местното население. За децата би било много полезно да си играят с българчета, на детската площадка например.

В спомените ми изниква една неприятна случка. На детската площадка, на която водя моите деца – пред НДК, в центъра на София, дойдоха няколко жени бежанки с децата си. Започна веднага едно шушукане и демонстративно майките започнаха да се изнасят от площадката. Това за мен е необяснимо. Бежанките не бяха предизвикали с нищо тази реакция – те дори бяха толкова свити, че не позволяваха на децата си да се доближат до разпръснатите играчки на българските деца. Стараеха се да не предизвикват конфликти и въпреки това една групичка майки демонстративно напусна площадката.

Има още много какво да се желае за това ние самите да променим нагласите и поведението си спрямо бежанците.

Какви преимущества виждате от интегрирането на повече хора от различни държави у нас?

Може човек да няма възможност да пътува в Близкия изток и да се запознава с тамошните култури, така че това, че бежанците носят със себе си своите цветове и култура, за нас би трябвало да е ценно. Това отваря мисленето, полезно е и за децата ни. Те също някой ден ще искат да пътуват и да опознават различни култури. Не бива да имат страх от различното.

Смятам, че бежанците могат да допринесат много със своите умения. Едни от любимите ми ресторанти в София са арабските. Имат страхотна кухня. Магазинчетата на Женския пазар са мое любимо място, на което научавам за много нови за мен подправки. Жените са много сръчни – плетат и правят прекрасни бижута от мъниста и други материали. В арт заниманията на “Каритас” те ни показват своите таланти в тази насока.

Какви препоръки бихте дали на управляващите в България и в ЕС, на медиите у нас?

Най-важни са децата. Интегрират ли се те, имат ли приятели от местното население, тогава неминуемо родителите също се мотивират да се интегрират. Покрай децата, се сближават с други родители. Важно е децата успешно да се интегрират в българското училище.

Бих препоръчала да се помисли сериозно за децата със специални нужди. Това е една много болна тема. Те са в изключително неравностойно положение. Има поне 20 деца в центъра в „Овча купел“, които са със специални нужди – такива със заболявания или с тежки травми от това, което са преживели, докато стигнат дотук. Никой не се грижи за тях.

Трябва е да се обърне внимание и на непридружените деца. За тях няма защитени пространства в центровете, няма специалисти, които да се грижат за тях. Още по-сложно става, когато едно непридружено дете, на възраст от 8 до 14 години, получи статут и трябва да напусне бежанския център. То няма право да подписва договор за наем, няма право да си отвори банкова сметка. Никой не знае какво се случва с него. В тази връзка, е нужно да има Център за непридружените деца, с 24-часова грижа.

Медиите, от своя страна, трябва да се ангажират с това да запознаят обществото с хората, които търсят закрила. Да се снимат дейностите, в които участват бежанци, усилията им да се интегрират, да се показват тези деца, за които е изключително трудно да се впишат в българските училища, но ги посещават и не спират да опитват. Да се показват добрите примери и постижения.

Смятате ли, че работата Ви с хората, търсещи и получили международна закрила, промени живота Ви, преобърна или затвърди Вашите възгледи?

Категорично, тази работа разчупи много от стереотипите ми. Културата на бежанците ми беше непозната и естествено непознатото плаши. Вече имам много приятели сред бежанците – служители в “Каритас” и живеещи в центровете, и виждам, че нищо не ни различава. Те си имат техните културни особености, ние си имаме нашите. Но всеки от нас има сходни цели и ценности в живота – децата му да са здрави и да ходят на училище, ако е родител, да им осигурят по-добър живот. Общочовешките ценности, които споделяме, ни правят еднакви в различието.

Има ли лична история, която да Ви е развълнувала особено много?

Историите на всички жени, които идват на уроци и арт занимания в център „Св. Анна“ със своите деца, са вълнуващи. Пред очите ни те проговарят български език. Позитивно е за мен да виждам как се развиват, с какво желание учат езика.

Служители на “Каритас”, някои от които са бежанци, са много положителен пример за всички нас. Въпреки първоначалните откази, те вече са получили статут и са останали в България. Децата им посещават училище и говорят перфектно български.

Много позитивни истории имаме около нас. Имаме колега от Афганистан, който е високо квалифициран. Бил е мениджър в банка в родината си. Има много добри технически и компютърни познания, с които ни е полезен. В момента е един от най-ценните ни кадри. Децата му посещават училище и са се интегрирали. Дори една история да завърши добре, ние сме много щастливи!